Стивън Кинг - Куджо

Онзи вторник Черити Кембър се събуди точно в пет сутринта и също не можа да разбере къде се намира — жълти тапети, вместо дървена ламперия, цветни зелени пердета от басма, вместо бели, тясно, единично легло, вместо голямо двойно, леко хлътнало в средата.

Тогава изведнъж разбра къде е — Стратфорд, Кънектикът! — и почувства радостна възбуда. Имаше на разположение целия ден да говори със сестра си за едно време, за това какво е правила Холи през последните няколко години. А Холи й беше споменала, че ще ходи в Бриджпорт на пазар.

Черити се бе събудила час и половина по-рано от обичайното си време и навярно два-три часа преди времето, когато хората в къщата се разшетваха насам-натам. Но човек трудно спеше в чуждо легло и свикваше в него едва на третата вечер — поне така твърдеше майка й. Оказа се вярно.

Докато Черити лежеше и се ослушваше, тишината отстъпи пред тихите и едва забележими шумове. Тя гледаше бледата светлина, струяща между полудръпнатите пердета… първата светлина на зората — винаги толкова бяла, чиста и нежна. Черити чу проскърцването на дъска… Някаква сойка, запърхала рано-рано… Първият влак за деня тръгваше за Уестпорт, Грийнич и Ню Йорк Сити.

Дъската пак изскърца.

И пак.

Не беше просто домашен шум. Бяха стъпки.

Черити се изправи и седна в леглото. Одеялото и чаршафът се смъкнаха до кръста й и откриха горната част на благопристойната й розова нощница. Сега стъпките слизаха бавно надолу. Чуваше се лек шум от нечии стъпки — боси или обути в чорапи. Беше Брет. Когато човек живееше с хора, то той разпознаваше стъпките им. Просто бе едно от онези тайнства, които се извършваха с течение на годините — както падналият от дървото лист оставя отпечатъка си в скалата.

Черити отхвърли завивката си, стана и отиде до вратата. Стаята й беше на втория етаж, точно срещу площадката на стълбището и тя зърна как Брет слиза надолу.

Черити тръгна леко след него.

Когато тя стигна най-горното стъпало, Брет вече завиваше по коридора, който минаваше през цялата къща — от входната врата до кухнята. Черити отвори уста да го извика… но после пак я затвори. Плашеше я спящата къща, която не беше нейна. Нещо в походката на Брет… в стойката му… но имаше години откакто…

Бързо и безшумно Черити слезе по стълбите. Беше боса. Тя последва Брет в кухнята. Той бе само по долнището от синята си пижама. Бялата връв, с която се стягаха панталоните, стигаше чак до добре оформения му чатал. Макар че бе едва средата на лятото, Брет бе вече доста загрял. Беше естествено мургав, като баща си, и леко червенееше.

Застанала на прага, Черити го видя в профил. Същата чиста и нежна утринна светлина струеше върху тялото му, докато той търсеше нещо върху полицата с чашите над печката, кухненския плот и умивалника. Сърцето на Черити се изпълни с удивление и боязън. „Красив е“ , помисли си тя. „Всичко, което е красиво в нас, или някога е било, е в него сега“. Беше миг, който Черити никога не забрави — виждаше сина си, облечен само в долнището на пижамата му и в този момент тя бе проникната от неясното вълшебство на момчешките му години, които скоро щяха да бъдат минало. Майчиният й взор с любов оглеждаше леката извивка на още неукрепналите му мускули, линията на стройните му хълбоци и чистите му меки стъпала. Виждаше й се… напълно съвършен.

Тя го гледаше спокойно, защото Брет не беше буден. Като дете понякога ходеше насън: най-много двадесетина пъти в периода между четири — и осемгодишната му възраст. Накрая Черити толкова се обезпокои… толкова се уплаши… че най-после се консултира с доктор Грешъм (без да знае Джо). Тя не се боеше, че Брет ще се побърка (всеки, който го познаваше, виждаше, че е умно и нормално момче), ала се боеше, че докато е в това състояние, може да се нарани. Доктор Грешъм й каза, че това е твърде малко вероятно и че повечето от представите на хората за сомнамбулизма идвали от евтините и грубо скалъпени филми.

— Съвсем малко знаем за ходенето насън — рече той, — но знаем че е по-често срещано при децата, отколкото сред възрастните. Взаимодействието между мозъка и тялото, мисис Кембър непрекъснато нараства и се усъвършенства и мнозина, които са изследвали явлението, вярват, че ходенето насън е навярно симптом на временно и не особено важно несъответствие между двете.

— Като болки на растежа ли? — попита Черити със съмнение.

— Да, нещо такова — отвърна доктор Грешъм и нарисува върху лист хартия диаграма, показваща, че сомнамбулизмът на Брет ще достигне известен връх на развитие, ще се задържи така известно време, после ще започне да изчезва, докато накрая изчезне напълно.