Стивън Кинг - Куджо

И тъй Вик си бе легнал щастлив и беше заспал веднага. После — сънят. Той стои пред килера, казва на Тад, че вътре няма нищо, абсолютно нищо. „Ще ти покажа веднъж завинаги“, казва Вик. Отваря вратата на килера и вижда, че дрехите и играчките на Тад са изчезнали. В килера расте гора от стари борове, смърч и вековни широколистни дървета. Подът е покрит с ароматни борови игли и шума. Вик разравя с крак, за да види дали отдолу има дъсчен под, ала вместо това се показва богата и черна горска почва.

Вик влиза в килера и вратата зад него се затваря. Но няма значение. Достатъчно светло е и се вижда. Открива пътека и тръгва по нея. Изведнъж усеща раница на гърба си и манерка, преметната през рамо. Сред боровете се чува тайнственото нашепване на вятъра и далечни птичи гласове. Преди седем години, много преди „Ад Уъркс“, през една от отпуските си веднъж четиримата бяха отишли на екскурзия до Апалачиън Трейл 17 17 Appalachian Trail — пътеката на Апалачите (англ.) — Б.пр. . Онази земя тогава приличаше много на тази от съня му сега. Бяха отишли там само веднъж, а след това ходеха все на море. Вик, Дона и Роджър бяха прекарали чудесно, но Алти Брейкстоун мразеше екскурзиите и се върна на всичкото отгоре със силен обрив подир алергия от дъбова шума.

Първата част на съня бе доста приятна. Мисълта, че всичко това е в килера на Тад, бе прекрасна, по свой собствен, странен начин. После Вик стигна до една поляна и вижда… но вече сънят се разпада, както изобщо става със сънищата преди събуждане.

Другият край на поляната е само сива стена, издигаща се на четиридесет метра нагоре в небето. На шест метра от земята има пещера… не, всъщност не е толкова дълбока, че да е пещера. По-скоро е нещо като ниша, или вдлъбнатина в скалата. Вдлъбнатината има равен под. Дона и Тад са се сгушили вътре. Крият се от някакво чудовище, което се опитва да ги достигне. Да се добере до тях! Да ги изяде!

Както е онази сцена от истинския „Кинг Конг“, в която гигантската маймуна събаря от дървото евентуалните спасители на Фей Рей и се опитва да пипне единствения оцелял. Ала човекът се е свил в една дупка и Конг няма как да се добере до него.

Чудовището в неговия сън не е гигантска маймуна. То е… какво? Дракон ли? Не, нищо подобно. Не е дракон, не е динозавър, не е трол 18 18 Трол — митическо същество (сканд.) — Б.пр. . Не може да разбере какво е. Каквото и да е, то не може да влезе в дупката и да вземе Дона и Тад, а само чака отвън, както котка чака с ужасяващо търпение да хване мишката.

Вик започва да тича, но въпреки че тича много бързо, все не може да стигне до другия край на поляната. Чува как Дона вика за помощ, но когато отвръща на вика й, думите му заглъхват на метър от него. Най-после Тад го чува.

„Не действат!“ — крещи Тад отчаяно и жално, което вледенява сърцето на Вик от ужас. „Татко, Думите за Чудовището не действат! О, татко, те не действат и никога не са действали! Ти излъга, татко! Ти излъга!“

Вик продължава да тича, но не напредва — като че ли е в някаква огромна въртележка, която задвижва с краката си. Той поглежда надолу и в основата на високата, сива стена вижда огромна купчина от стари кости и хилещи се черепи, някои от които са покрити със зелен мъх.

В този миг се събуди.

Какво беше това чудовище, все пак?

Вик не можеше да си спомни. А и самият сън вече изглеждаше като сцена, наблюдавана през обратната страна на телескоп. Той хвърли цигарата в тоалетната чиния, дръпна водата, лисна вода в умивалника и изми пепелта. Уринира, загаси лампата и се върна в леглото. Като лягаше погледна към телефона и изведнъж почувства силно и неразумно желание да позвъни вкъщи. Неразумно ли?! Меко казано! Беше два без десет сутринта. Не само щеше да я събуди, но щеше навярно да я изплаши до смърт. Сънищата не се тълкуваха буквално: всеки го знаеше. Когато и бракът, и работата ти заплашват да излязат от релсите, не е никак изненадващо, че мозъкът ти е сглобил в едно няколко мрачни главоблъсканици, нали?

„Все пак, само да чуя гласа й, да зная, че е добре…“

Вик се извърна от телефона, тупна два-три пъти възглавницата си и решително затвори очи.

„Обади й се сутринта, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре. Обади й се веднага след закуска.“

Това го успокои и много скоро Вик отново заспа. Този път не сънува… или дори да беше сънувал, сънищата не оставиха никаква следа в съзнанието му. И когато сутринта, във вторник, будилникът иззвъня, той напълно бе забравил за съня си и за чудовището на поляната. Имаше съвсем смътен спомен, че беше ставал през нощта. Вик не се обади вкъщи през този ден.