Стивън Кинг - Куджо

Вик да го няма вкъщи десет дни — това бе съвпадение номер едно. Вик се обажда по телефона по-рано — съвпадение номер две. Ако тогава не ги беше намерил, щеше да опита по-късно отново, щеше да звъни непрекъснато и да започне да се чуди къде са. Фактът, че и тримата Кембърови отсъстваха, поне за едно денонощие, както сега изглеждаше, беше съвпадение номер три. Майката, бащата и синът. И тримата отсъстваха. Обаче бяха оставили кучето си. О, да! Бяха оставили…

Внезапно една ужасяваща мисъл й мина през ума и я вцепени — устата й замръзна върху последното парченце краставица. Дона се опита да я пропъди, но тя просто не я напускаше, защото си имаше своя собствена, фантастична логика.

Ами ако и тримата в гаража бяха мъртви?

Представата веднага изникна в ума й, с онази нездрава яркост и отчетливост на виденията, спохождащи ни понякога в малките часове на нощта. Трите трупа там се въргаляха на пода като разхвърляни играчки, дървените стърготини наоколо са аленочервени, напоени с кръв, прашните им очи са втренчени в тъмното, там, където лястовиците чирикат и пърхат, дрехите им са раздрани, разкъсани, части от тях…

„О, това е лудост! Това е…“

Може би звярът първо е нападнал момчето. Другите двама са някъде в кухнята и набързо се „оправят“. После чуват писъци, тичат навън…

(престани, няма ли да престанеш)

… втурват се навън, но момчето вече е мъртво. Кучето е разпрало гърлото му. И докато те все още са зашеметени от смъртта на сина си, огромният Сан Бернар изскача от сенките — една стара и ужасна машина за убиване!!! Да, старото чудовище излиза от сенките, бясно и озъбено. То първо се хвърля към жената, а мъжът се опитва да я спаси…

(не, той би взел пушката, или би го цапнал по главата с някое желязо, но къде е колата? Преди тук имаше кола — преди да заминат на семейно пътешествие. Чуваш ли? Семейно пътешествие. Взели са колата, оставили са камиона!)

Тогава защо никой не идва да храни кучето?

Логиката на нещата беше част от това, което я плашеше.

Защо никой не бе дошъл да нахрани кучето? Защото ако човек заминава за ден-два или за повече, то той се споразумява с някого. Този някой идва да ти храни кучето, а пък ти му храниш котката, рибата, папагала или каквото и да е там, когато той замине за някъде. Така че къде…

А и кучето все се връщаше в гаража?

Там ли ядеше?

„Това е отговорът“, казваше съзнанието й с облекчение. „Не е могъл да се споразумее с някого да му храни кучето и затова е напълнил с храна цяло корито: «Гейнс Мийл» или нещо подобно…“

Но тогава Дона се натъкна на нещо, което по-рано бе притеснило и самия Джо Кембър през този безкраен ден. Едно голямо куче ще излапа храната наведнъж, а след това ще ходи гладно. Естествено, че ако заминаваш, би било по-добре да уредиш някой приятел да ти храни кучето. От друга страна пък, те може би са били задържани. Наистина е възможно да е имало семейно тържество, Кембър да се е напил и да е припаднал. Може да е това, може да е онова, всичко може да е.

„Кучето яде ли в гаража?“

(какво яде? „Гейнс Мийл“? или хора?)

Дона изплю последното парче краставица в шепата си и усети как стомахът й се обърна, опитвайки се да изхвърли всичко, което беше яла до този момент. Тя съсредоточи цялата си воля за да задържи храната в стомаха си и тъй като, когато пожелаеше, можеше да бъде много решителна, Дона успя да се удържи да не повърне. Бяха оставили храната на кучето и бяха заминали с колата. Не беше нужно да си Шерлок Холмс, за да стигнеш до такова заключение. Останалото беше тежък случай на внушение.

Но представата за смъртта непрекъснато й се явяваше. Доминиращата картина беше тази с дървесните стърготини, които вече бяха потъмнели и добили естествения цвят на надениците.

„Престани! Мисли за пощата, щом трябва да мислиш за нещо. Мисли за утре. Мисли, че ще бъдеш спасена.“

Откъм нейната страна на колата се чу леко стържене и драскане.

Не желаеше да погледне и все пак не бе способна да се възпре. Започна да извръща глава, сякаш задвижвана от невидими и все пак мощни ръце. Дона усети тихо скърцане на сухожилията на врата си. Куджо беше там и я гледаше, лицето му беше на около петнадесет сантиметра от нейното. Разделяше ги само стъклото на прозореца. Тези кръвясали, замъглени очи се втренчиха в нейните. Зурлата му изглеждаше така, сякаш беше обилно насапунисана и после оставена да изсъхне.

Куджо й се хилеше.

Дона усети как в гърдите й се надига вик и се качва към гърлото й като желязна стрела, защото тя усети мислите на кучето, което й казваше: „Ще те пипна, миличка. Ще те пипна и теб, детенце. Мисли си за пощальона, колкото искаш. И него ще убия, щом трябва, както убих тримата Кембърови, както ще убия и тебе, и сина ти. По-добре свикни с тази мисъл. По-добре…“