Стивън Кинг - Куджо

— Не. Сигурно е на чашка с онзи негов приятел — отвърна Черити. — Ще опитаме утре.

— Искаш ли какао, Брет? — попита Холи.

— Да, моля те.

Черити го видя как сяда, облягайки лактите си на масата, а после изведнъж ги дръпва, сещайки се, че това не е учтиво. Сърцето й бе пълно с толкова любов, надежда и страх, че за момент сякаш спря да бие в гърдите й.

„Време“, мислеше си тя, „Време и възможност. Трябва да му ги дадеш. Насилиш ли го, ще го изгубиш със сигурност.“

Но колко време имаше? Само една седмица, а после отново щеше да бъде под влиянието на Джо. И макар че седна до сина си и благодари на Холи за чашата горещо какао, в мислите си Черити отново обсъждаше възможността за развод.

В съня й бе дошъл Вик.

Той просто вървеше по пътеката към „Пинто“-то и като стигна до колата, отвори вратата откъм нейната страна. Беше облечен в най-хубавия си тъмносив костюм с жилетка. (Винаги когато го слагаше, Дона го занасяше, казвайки му, че прилича на Джери Форд, само че с коза). „Хайде, влизайте, вие двамата“, каза той с обичайната си закачлива усмивка. „Време е да се прибирате вкъщи, преди да са излезли вампирите“ .

Дона се опита да го предупреди, че кучето е бясно, но от устните й не излезе нито звук. Изведнъж Куджо изскочи от тъмното и тръгна към тях с наведена глава и непрекъснато ниско, гърлено ръмжене. „Внимавай!“ искаше да извика Дона. „Едно ухапване значи смърт!“. Но отново не издаде нито звук.

Преди обаче Куджо да се хвърли върху Вик, Вик се обърна и посочи с пръст кучето. Козината на Куджо в миг се вкамени и побеля. Червените му, слузести очи паднаха навътре в главата му като стъклени топчета в купа. Муцуната му се откъсна и падна върху чакъла на пътеката, където се разби на парчета, сякаш че беше от черно стъкло. Миг по-късно пред гаража остана само една развяна кожа.

„Не се безпокой“, казваше Вик в съня. „Не се страхувай от това старо куче. То е просто един кожен търбух. Получи ли пощата? Не обръщай внимание на кучето, пощата пристигна. Пощата е важна! Нали? Пощата…“

Гласът му глъхнеше в някакъв тунел като ставаше все по-далечен и ехтящ. И изведнъж това вече не бе гласът на Вик, а само спомен за сън. Дона бе будна, а страните й бяха мокри от сълзи. Тя бе плакала в съня си. Погледна часовника си и едва успя да разбере колко е часът: беше един и четвърт. Дона погледна към Тад, който дълбоко спеше, засмукал палеца си.

„Не обръщай внимание на кучето, пощата пристигна. Пощата е важна!“

И изведнъж значението на пакета, закрепен върху пощенската кутия, проблясна в мислите й, като светкавица изпратена от подсъзнанието й — идея, която преди тя не можеше напълно да осъзнае. Може би защото беше толкова значимо, толкова лесно и „толкова елементарно, драги ми Уотсън“. Вчера беше понеделник и пощата беше дошла. Пакетът на „Джей Си Уитни“ беше достатъчно доказателство за това.

Днес беше вторник и пощата пак щеше да дойде.

От очите й бликнаха сълзи на облекчение и отново овлажниха още неизсъхналите й страни. Всъщност Дона едва се въздържа да не раздруса Тад, да го събуди и да му каже, че всичко ще бъде наред най-късно до два часа. През този следобед и най-вероятно към един или единадесет часа сутринта. Ако разнасянето на писмата станеше точно навреме, както на повечето места в града, този кошмар щеше да свърши.

Пощальонът щеше да дойде, дори да нямаше пощата Кембърови, а това беше най-хубавото от всичко. Едно от задълженията му бе да види дали знаменцето е вдигнато, тоест дали Кембърови имаха писма за изпращане. И той трябваше да дойде до тук — последната спирка на шосе номер три, за да провери. Но днес щеше да бъде посрещнат от полуистерична от радост и облекчение жена.

Дона хвърли поглед към кутията на Тад с храната. Тя си помисли как предвидливо бе запазила част от нея в случай, че… е, за всеки случай. Сега вече не беше толкова важно, макар че Тад сигурно сутринта щеше да бъде гладен. Дона изяде остатъците от краставичките, Тад без друго не ги обичаше. „Закуската му ще бъде доста особена“, помисли си тя и се усмихна. „Сладкиши със смокинов пълнеж, маслини и една-две бисквити «Слим Джим».“

Докато дъвчеше последните парчета краставички, Дона осъзна, че от всичко най-много я бяха уплашили съвпаденията. Цяла поредица от съвпадения — напълно случайни, но наподобяващи една неумолима фаталност, бяха направили кучето толкова ужасяващо многозначително, толкова… толкова решено да я унищожи — нея, лично!