Стивън Кинг - Куджо

— Мамо! Мамо! Какво…

— Просто взимам храната — успокои го тя. — И термоса ми… ето, виж!

— Добре.

Тад отново се облегна назад и засмука палеца си.

Дона леко разклати големия термос до ухото си, слушайки внимателно дали няма да долови вътре шум от счупено стъкло. Чуваше се само тих плисък. Все пак това беше нещо.

— Тад, искаш ли да хапнеш?

— Искам да поспя — отвърна той, без да изважда палеца от устата си.

— Трябва да заредиш машината, мой човек.

Тад дори не се усмихна.

— Не съм гладен. Спи ми се.

Дона го изгледа с тревога, ала реши, че ще бъде грешка да насилва нещата. Сънят беше единственото защитно средство на Тад — може би единственото — а вече беше минал половин час след времето, в което обикновено си лягаше. Разбира се, ако си бяха вкъщи, той щеше да изпие чашата с мляко и да хапне бисквити, преди да си измие зъбите… и навярно една приказка от книжката му „Мистър Мейър“… и…

Тя почувства парещи сълзи в очите си и се опита да пропъди всички тези мисли. Отвори термоса си с треперещи ръце и си наля половин чаша мляко. Постави я на арматурното табло и взе един от сладкишите със смокинов пълнеж. След първата хапка Дона осъзна, че изпитва вълчи глад. Изяде още три сладкиша, пийна малко мляко, изгълта четири-пет маслини и изпи докрай млякото в чашата си. Оригна се леко… и тогава се вторачи в гаража.

Сега пред него имаше някаква по-тъмна сянка. Беше кучето — Куджо.

„Той стои на стража и ни дебне“.

Не, не й се вярваше. Нито пък вярваше, че е имала привидение и е оприличила на Куджо одеялата в килера на сина й. Не беше вярно… освен… освен, ако нещо скрито в нея, не го бе направило. Ала това скрито нещо сега го нямаше в мислите й.

Дона погледна в огледалото за обратно виждане, което отразяваше пътя. Беше твърде тъмно, за да го различи, но тя знаеше, че е там, както и че никой няма да мине по него. Когато бяха идвали тук миналия път тримата с ягуара на Вик („тогава кучето беше добро“, нашепваше съзнанието й, „и Тадър го дърпаше и се смееше, помниш ли?“) и прекараха много добре, като се кикотеха през цялото време. Вик й каза, че преди пет години в края на шосе номер три се намирало бунището на Касъл Рок. После в другия край на града заработи новият завод за обработка на отпадъци и днес на четиристотин метра от къщата на Кембър пътят просто свършваше. Там бяха опънали дебела верига, на която висеше табела с надпис: „Влизането забранено! Бунището е закрито.“ Зад Кембърови просто нямаше нищо.

Дона се питаше дали някои младежи няма да минат от тук, търсейки по-усамотено местенце за паркиране, но дори и най-мераклиите не биха дошли да се целуват тук при някогашното градско бунище. Във всеки случай, никой не беше минал още.

Бялата линия на западния хоризонт вече бе избледняла в меко, сребърно сияние… но тя се боеше, че дори то е нереално, защото на нея просто така й се искаше. Нямаше луна.

Макар и да бе трудно за вярване, Дона усети, че й се приспива. Навярно сънят беше и нейното защитно средство. А и какво друго можеше да прави? Кучето все още беше навън (поне тя си мислеше така: бе станало тъмно, но трудно можеше да се каже дали онова нещо там е кучето или само някаква сянка). Акумулаторът имаше нужда от почивка. После можеше пак да опита. Така че, защо да не поспи?

Онзи пакет в пощенската кутия. Пакетът от „Джей Си Уитни“. Дона се поизправи малко на седалката и свъси чело, озадачена. Извърна глава, но оттук предната част на къщата скриваше пощенската кутия. Тя обаче беше видяла пакета, закрепен върху кутията. Защо ли се беше сетила за това? Имаше ли някакво особено значение?

Дона все още държеше в ръце пластмасовата кутия с маслините и парчетата краставички, увити в алуминиево фолио. Вместо да продължи да яде, тя внимателно постави белия пластмасов капак и сложи целия съд обратно в кутията за сандвичи на Тад. Не си позволи да мисли защо постъпва така внимателно с храната. Настани се пак на седалката и напипа лоста, с който се смъкваше облегалката. Искаше й се да поразмисли малко за пакета, закрепен върху кутията… имаше нещо, Дона бе сигурна… но скоро мислите й се насочиха към друга идея, която бе по-близка до ярката действителност. Тя се унесе в дрямка.

Кембърови бяха отишли при свои роднини. Те се намираха в някой град на два или може би три часа път оттук. Навярно Кенибънк. Или Холис… или Огъста. Беше семейно тържество.

Потъващото в дрямка съзнание на Дона видя повече от петдесет човека, събрани на зелена поляна — голяма и красива като тези, които ги показват по телевизионните реклами. По средата имаше яма, в която се печеше месо, а над нея въздухът трептеше от маранята. Около дълга и тясна дървена маса бяха насядали поне петдесет човека, подаващи си чинии с варена царевица и домашно приготвени бобени ястия — грах яхния, боб по войнишки, бакла яхния. Имаше и чинии с печени наденички (коремът на Дона изкъркори при тази гледка). Масата бе покрита с домашна, карирана покривка. Начело на всичко това седеше една прекрасна жена със снежнобяла коса, събрана на тила й в малък кок. Вече напълно потънала в съня си, Дона, без да се изненада, разбра, че тази жена беше майка й.