Стивън Кинг - Куджо

— Повърхностно погледнато, ние искаме той да повтори същите неща, които Шарп говори, откакто стана гафът с Червените Малини-Пралини — продължи Вик. — Но когато Професорът по тестените изделия сам казва тези неща…

— Кръгът се затваря — измърмори Роджър и запали нова цигара.

— Именно, точно така! Можем дори да оставим стария Шарп да се появи в последните сцени от фарса с Пралините. Да сме на чисто. Всичко да е зад гърба ни…

— Да преглътнем горчивия хап. Естествено това ще се хареса на стария козел. Публично покаяние… самобичуване с камшик…

— И вместо да си излезе като някой горделивец, който тъкмо е цопнал в кална локва и всички му се смеят, той си отива като Дъглас МакАртър и неговите думи: „старите войни не умират, те просто залязват.“ Това е на повърхността. Но отдолу ние търсим верния тон… чувството …

Вик вече навлизаше в периметъра на Роджър. Ако Вик съумееше да очертае ясно идеята си, която го бе споходила, докато пиеше кафето си в „Бентли“, Роджър щеше да я поеме оттук нататък.

— МакАртър — рече тихо Роджър. — Ами точно така е, нали? Тонът е сбогуване. Чувството — жалост. Създай в хората убеждението, че към теб са се отнесли несправедливо… но вече е късно. Пък и… — Роджър погледна към Вик почти стреснато.

— Какво?

— Най-гледаните часове! — възкликна Роджър.

— Ъъъъ?!

— Клиповете! Ще ги пуснем в най-гледаното време. Рекламата е предназначена за роднините, не за децата, нали?

— Да, да!

— Само да бъдат направени веднъж.

Вик се усмихна.

— Ще ги убедим да ги направят — каза той и използвайки една от любимите фрази на Роджър за добрата реклама, добави: — Това си е танк, Роджър. И ние ще го яхнем и ще прегазим всички гадняри, ако трябва. Стига да постигнем нещо конкретно, преди да сме отишли в Клийвланд…

Те седяха и обсъждаха идеята си в малката прожекционна зала още около час. Когато излязоха, за да се приберат в хотела, и двамата бяха потни и изтощени, а навън беше вече съвсем тъмно.

— Можем ли вече да си тръгваме, мамо? — апатично попита Тад.

— Още съвсем мъничко, мили.

Дона погледна към стартера. На ключалката висяха още три ключа: ключът от къщата, от гаража и от багажника на „Пинто“-то. Към халката на ключодържателя бе прикрепено парче кожа, върху което бе нарисувана гъба. Беше го купила от щанда на фирмата „Суонсън“ в универсалния магазина в Бриджтън през април. През април, когато бе нещастна и изплашена, без да подозира изобщо какво означаваше истинския страх — страхът, който те кара да затваряш прозореца откъм детето си, докато бясно куче се лигави върху ръцете ти.

Дона посегна към ключовете. Докосна кожената емблема, но отдръпна ръката си.

Истината беше, че тя се страхуваше да опита.

Беше седем и четвърт. Денят бе все още светъл, макар сянката на „Пинто“-то да се удължи и да стигаше чак до вратите на гаража. И въпреки че Дона не знаеше, съпругът й и неговият партньор гледаха клиповете на Професора по тестени изделия „Шарп“ в „Имидж-Ай“ в Кеймбридж. Тя не знаеше защо никой не се отзовава на сигналите й SOS, които надаваше чрез клаксона на колата. Ако беше в роман, някой все щеше да дойде — като награда за това, че на героинята й бе хрумнало такова умно нещо. Но в този случай никой не дойде.

Би трябвало сигналите за помощ да са стигнали до онази — паянтова къща в подножието на хълма. Може би всички бяха пияни там. Или може би собствениците на две коли в алеята (на пътеката , поправи я механично подсъзнанието й — тук алеята се нарича пътека ) бяха заминали някъде с трета кола. Искаше й се да може да види къщата оттук, но тя беше зад склона на онзи хълм.

Най-накрая тя се отказа от сигналите SOS. Боеше се, че като непрекъснато натиска клаксона, ще изтощи акумулатора, който не бе сменян откакто имаха колата. Дона все още вярваше, че щом моторът изстине, колата ще тръгне. Преди винаги тръгваше.

„Но ти се страхуваш да опиташ, защото ако не тръгне… тогава какво?“

Дона посягаше към стартера, когато кучето отново се появи, клатушкайки се тромаво. То бе лежало скрито пред „Пинто“-то. Сега Куджо бавно тръгна към стобора с наведена глава и увиснала опашка. Залиташе и влачеше задницата си на една страна като пияница след продължителен и мощен запой. Без да се обръща назад, Куджо потъна в сенките на сградата и изчезна.

Дона отново отдръпна ръката си от стартера.

— Мамо, няма ли да тръгваме?

— Чакай да помисля, мили — рече тя.