Стивън Кинг - Куджо

Извъртането на последните шест клипа бе приключило преди половин час, операторът им беше пожелал лека нощ и бе тръгнал да изпълнява вечерната си служба, която беше да прожектира филми в кино „Орсън Уелс“. Петнадесет минути по-късно президента на фирмата „Имидж-Ай“, Роб Мартин, им бе пожелал мрачно лека нощ, добавяйки, че вратата на кабинета му ще бъде отворена за тях през целия ден и в сряда, ако те имаха нужда от него. И тримата отбягваха това, което се въртеше в главите им — вратата ще бъде отворена, ако има за какво да говорим.

Роб имаше всички причини на света да изглежда мрачен. Той бе ветеран от войната във Виетнам и бе загубил единия си крак в офанзивата при Тет. Беше отворил „Имидж-Ай Студиоус“ в края на 70-те години с парите от инвалидната пенсия с доста помощ от роднините си. Студиото се бе задъхвало, измъквало и оцелявало до този момент главно с помощта на трохите, които прибираше от банкетните пиршества на много по-големите Бостънски студия. Вик и Роджър заработиха за него, защото той по някакъв начин приличаше на тях самите — борещ се да накара работите си да потръгнат, да стигне онзи дълго мечтан ъгъл, където най-после да завие и го остави зад гърба си. И естествено в Бостън беше добре, защото градският транспорт беше много по уреден, отколкото в Ню Йорк.

През последната година и половина „Имидж-Ай“ се бяха въздигнали малко. Роб бе успял да се възползва от това, че те правеха клиповете за „Шарп“ и бе подхванал и друг бизнес. За първи път всичко изглеждаше солидно. През май, малко преди провала на Пралините, той бе изпратил на Вик и Роджър пощенска картичка, показваща един Бостънски градски автобус. На обратната страна на картичката имаше три жени, наведени така, че да им се виждат дупетата, облечени в плътно прилепнали дънки. Под тях с печатни букви, беше написано: ИМИДЖ-АЙ СКЛЮЧВА ДОГОВОРИ ЗА ОФОРМЯНЕ НА ЗАДНИЦИТЕ НА БОСТЪНСКИТЕ АВТОБУСИ. ПРАВИМ РЕКЛАМА НА ТЛЪСТИ… ПАЧКИ.

Тогава им се видя забавно. Но не и после. Откакто се провалиха Пралините, двама от клиентите (включително дънките „Кан Лук Джийнс“) анулираха договорите си с „Имидж-Ай“ и ако „Ад Уъркс“ загубеха парите на „Шарп“, Роб щеше да загуби и други пари в добавка на тези от „Шарп“. Това го ядосваше и плашеше… чувства, които Вик отлично разбираше.

Седяха, пушеха и мълчаха вече почти пет минути. Най-после Роджър каза тихо:

— Направо ми се Драйфа, Вик. Гледам го онзи тип как седи зад катедрата, гледа ме, сякаш е света вода ненапита, напълва си устата с онези ми ти Пралини и скапаната им боя и казва: „Не, бе… тук няма нищо нередно“. Направо ме заболя стомаха. Усетих истинска физическа болка. Добре, че операторът си замина. Ако ги бях гледал още един път, сигурно щях да хукна да търся някой найлонов плик, та да повърна.

Роджър загаси цигарата си в пепелника, монтиран върху дръжката на стола. Наистина изглеждаше болен. Лицето му имаше жълтеникав тен, който никак не се хареса на Вик. Наречете го, ако искате, фронтова умора, но това състояние означаваше, и че си изплашен до смърт, и че си наврян в миша дупка. То означаваше да гледаш в тъмното и да виждаш, че там има нещо, което се кани да те изяде.

— Казвах си — продължи Роджър, посягайки за нова цигара, — че ще видя нещо. Нали разбираш? Нещо! Не можех да повярвам, че ще е толкова лошо, колкото на нас ни се струваше. Но от всички тези клипове… ефектът беше дори по-силен. Все едно да гледаш Джими Картър да казва: „Аз никога няма да ви излъжа“. — Роджър дръпна от новата си цигара, направи гримаса и я изгаси в пепелника. — Нищо чудно, че Джордж Карлийн и Стийв Мартин и гаднярското им „Съботно предаване на живо“ счупиха рекорда. Този Професор сега направо ми изглежда лицемерен …

Внезапно гласът на Роджър сълзливо потрепери и той изведнъж млъкна така, че чак зъбите му изтракаха.

— Имам една идея — тихо каза Вик.

— Да, ти спомена нещо в самолета — рече Роджър и погледна към него, ала без особена надежда. — Ако имаш, дай да я чуем.

— Смятам, че Професорът „Шарп“ трябва да се появи в още един, последен клип — каза Вик. — Мисля, че трябва да убедим за това стария Шарп. Не синчето, а стария.

— И какво ще рекламира този път познатият ви Профански Професор? — попита Роджър, разкопчавайки още едно копче на ризата си. — Отрова за плъхове, или боя за оранжада?

— Хайде, Роджър! Никой не е отровен.

— По-добре да беше — отвърна Роджър и се изсмя пронизително. — Понякога се чудя дали разбираш какво точно е правенето на реклама. То е да дърпаш лъва за опашката. Е, този лъв го изпуснахме и той се кани да скочи върху нас и да ни глътне наведнъж.