Стивън Кинг - Куджо

Адресът на подателя беше „Джи Си Уитни и Ко“. Дона знаеше каква бе тази компания. Като момче, брат й взимаше каталога на компанията от пощенската им кутия. Продаваха авточасти, автопринадлежности и машини. Пакет за Кембър от „Джи Си Уитни и Ко“ беше най-естественото нещо на света. Но ако си бе вкъщи, той със сигурност щеше да си прибере пакета.

„Няма никой“, помисли унило Дона и почувства смътен гняв по адрес на Вик. „Винаги си е вкъщи. Ами да — човекът е пуснал корени в гаража си! Как не?! И сигурно само мене чака.“

— Е, хайде все пак да видим — каза тя и отвори вратата.

— Не мога да си махна предпазния колан — оплака се Тад, борейки се безпомощно със закопчалката.

— Добре, де. Гледай да не си счупиш ръцете, Тад. Ей сега ще ти помогна.

Дона слезе от колата, затръшна вратата откъм своята страна с намерение да заобиколи отпред и да отиде при Тад, за да го освободи от колана. Тъкмо щеше да даде на Кембър възможност да излезе и да види кой е дошъл, ако си бе вкъщи. Някак си не й се нравеше идеята да надникне сама в гаража му без предизвестие. Навярно беше глупаво от нейна страна, но след онази грозна и ужасна сцена със Стийв Кемп в кухнята, Дона вече много добре разбираше какво значи да бъдеш сама жена, откакто за първи път като шестнадесетгодишно момиче, родителите й й разрешиха да излиза с момчета.

Изведнъж тишината наоколо я порази. Беше горещо и така тихо, та чак я полазиха тръпки. Разбира се сигурно имаше някакви шумове, но след няколко години, прекарани в Касъл Рок, онова, което най-много можеше да каже, бе, че от шума на големия град, слухът на Дона бе привикнал към шума на малкия град, но не и към този на селото… а тук си беше село.

Тя различи чуруликането на птици, както и по-грубото грачене на някакъв гарван, оттатък в обширното поле, простиращо се отстрани на хълмовете, които току-що бяха изкачили. Долавяше се полъха на лек бриз и дъбовете от двете страни на пътеката с шумолящите си листа изпъстриха земята около краката й с тъмни и светли петна. Но Дона не можа да чуе бръмченето на нито една кола, нито дори бумтенето на някой трактор далече в полето или пък някой комбайн. Слухът, привикнал към шумовете на големия и малкия град е наистина повече за звуците, които произвежда човека. Звуците на майката природа са извън диапазона на неговата селективност. Пълното отстъпление на изкуствени шумове за такива хора е смущаващо.

„Щях да го чуя, ако работеше в гаража“, помисли си Дона. Единствения шум, който чуваше, бе този от собствените й стъпки по застланата с чакъл пътека и някакво тихо, едва доловимо бучене, което несъзнателно тя сметна за бученето на електротрансформатора долу на пътя.

Тъкмо стигна предната част на колата и реши да заобиколи, когато изведнъж чу някакъв нов звук: ниско, плътно ръмжене.

Дона спря, веднага вдигна глава, опитвайки се да определи точно откъде идваше този звук. За миг тя се обърка и това изведнъж я ужаси. Не от самия звук, а от това, че той сякаш от никъде не идваше. Беше навсякъде. И тогава някакъв вътрешен радар. Някакво устройство за оцеляване навярно заработи вътре в нея и тя разбра — ръмженето идваше от вътрешността на гаража.

— Мамо? — извика Тад, подавайки глава през отворения прозорец, доколкото позволяваше колана му. — Не мога да сваля този проклет…

— Шшшшт!

(ръмжене)

Тя направи стъпка назад — съвсем тихо — с ръка върху бронята на колата. Нервите й бяха опънати тънки нишки. Не беше паникьосана, а по-скоро нащрек, мислейки си: „Преди не ръмжеше така“.

Куджо излезе от гаража на Кембър. Дона го изгледа втренчена, чувствайки как дъхът й безболезнено и все пак изцяло замира в гърлото й. Същото куче беше — Куджо. Но…

НО, О, МИЛИ…

(О, мили боже!)

Кучето срещна погледа й. Очите му бяха кръвясали и сълзяха. От тях се отделяше някаква отвратителна слуз — сякаш, че бяха от гума. Петнистата му козина беше сплъстена и клеясала от кал и…

КРЪВ. ДАЛИ ТОВА Е…

(Кръв е! Кръв! Исусе, боже!)

Дона като че ли не можеше да помръдне. Нямаше въздух. В гърдите й нещо мощно се надигна. Беше чувала, че човек може да се парализира от страх, но никога не бе очаквала да е толкова цялостно. Между краката й и мозъка й нямаше никаква връзка. Това нагънато сиво вещество, което изпълваше гръбначния й стълб, бе прекъснало всички сигнали. Дланите й бяха безчувствени чукани, намиращи се под китките й. Тя се изпусна несъзнателно. Смътно усети нещо — топло по краката си.

И кучето сякаш усети. Неговият ужасен, кух поглед не изпускаше нито за миг широко отворените, сини очи на Дона Трентън. Куджо напредваше бавно, почти с безразличие. Сега той вече стоеше при дъските пред гаража. След миг стигна чакълестата пътека — само на седем-осем метра от нея! Ръмжеше без да спира. Беше ниско, гърлено мъркане, успокояващо в своята неумолимост. От зурлата на кучето капеше пяна. А тя не можеше да помръдне — ни най-малко!