Стивън Кинг - Куджо

Мейпъл Шугър Роуд се изкачваше постепенно нагоре и след още няколко полета и градини Дона и Тад се изправиха пред зашеметяващата гледка на западен Мейн по посока на Бриджтън и Фрайбург. Езерото Лонг Лейк блестеше в далечината като сапфирена огърлица на приказно богата жена.

Пътят се заизкачва по склона на някакъв прояден от ерозията хълм (както съобщаваха по радиото и телевизията, поради което от двете страни на пътя се нижеха прашни и оклюмали от жегата кленове) и „Пинто“-то отново започна да подскача и да хвърля къч. Дъхът на Дона заседна в гърлото й и тя си помисли: „О, хайде, моля те! Хайде, мила количке!“

Тад се размърда притеснено на седалката до нея и още по-здраво стисна кутията със сандвичите си.

Дона започна леко да натиска педала за газта, повтаряйки наум едни и същи думи сякаш бяха някакво неясно заклинание: „Хайде, хайде, хайде…“

— Мамо? Пак ли…

— Тихо, Тад.

Друсането стана още по-силно. Отчаяна, Дона натисна педала за газта още повече и… „Пинто“-то подскочи напред, като още веднъж моторът се успокои.

— Ехааа! — внезапно извика Тад, но така силно, че Дона подскочи.

— Още не сме стигнали, Тадър.

На километър и половина по-надолу те стигнаха до някакво разклонение, на което също имаше дървена табела с надпис: „ШОСЕ № 3“ . Дона зави по него, обзета от чувство за победа. Доколкото си спомняше, къщата на Кембър беше на по-малко от три километра път. Ако „Пинто“-то предадеше богу дух точно тук, тя и Тад можеха да отидат пеша.

Минаха покрай една паянтова къща с вагон и някаква ръждясала бяла кола в двора. В огледалото си за обратно виждане Дона забеляза, че дивият жасмин беше покрил голяма част от къщата и я засенчваше. От лявата страна на пътя, след като отминаха къщата, се откри поле и колата започна да се изкачва по стръмния хълм. На половината от пътя тя отново започна да се дави като този път се тресеше по-силно от всякога.

— Ще се оправи ли, мамо?

— Да — отвърна Дона мрачно.

Стрелките за скоростта паднаха на четиридесет и пет. Тя превключи на първа, смътно надявайки се, че това ще помогне нещо на налягането в горивото. Вместо да се оправи обаче, „Пинто“-то започна да буйства много по-силно отколкото друг път. От ауспуха се изтръгна цяла канонада от залпове, която накара Тад да извика. Сега колата се движеше с около двадесет и пет километра в час, но Дона виждаше вече къщата на Кембър и червения стобор, който служеше за гараж.

Натискането на педала за газта до долу беше помогнало преди. Дона опита отново и за миг моторът пак заработи нормално. Стрелката за скоростта бавно се покачи на тридесет километра в час. Ала след това моторът отново започна да се тресе. Дона пак опита с натискане на педала за газта до долу, обаче този път вместо да заработи нормално, двигателят взе да гасне. Червената идиотска лампа на арматурното табло започна да присветва, показвайки, че колата е пред пълно спиране.

Но нямаше значение, защото „Пинто“-то правеше последните си напъни пред пощенската кутия на Кембърови. Бяха си вкъщи. На пощенската кутия беше закрепен някакъв пакет и ясно се виждаше адреса на подателя — Джи Си Уитни и Ко.

Подсъзнателно Дона веднага отбеляза този факт, но непосредственото й внимание бе насочено към това да завие с колата по пътеката, водеща към къщата. „Тогава, ако иска, да спира“, помисли си Дона. „Кембър ще трябва да я оправи както намери за добре.“ Пътеката започваше на около двадесет метра от къщата. Ако беше стръмна до края, както беше пътеката на Трентънови „Пинто“-то щеше да се справи. Ала пътеката на Кембърови беше първо стръмна, а след това ставаше равна, или по-скоро се спускаше надолу към големия, превърнат в гараж стобор.

Дона изключи скоростите и остави колата да се движи по инерция докато най-накрая стигнаха пред вратите на гаража, които бяха полуотворени. Веднага щом пусна педала за газта и натисна спирачката, моторът отново закашля… но този път много слабо. Индикаторът на таблото започна да присветва като слаб сърдечен пулс и накрая засвети непрекъснато. „Пинто“-то спря напълно.

Тад погледна Дона.

Тя му се усмихна.

— Тад, приятелче — каза тя. — Пристигнахме.

— Да — отвърна той. — Но има ли някой вътре?

До гаража имаше паркирана тъмнозелена камионетка. Нямаше съмнение, че е на Кембър, а не на някой негов клиент. Дона я помнеше от миналия път. Ала в гаража не светеше. Тя отправи поглед наляво към къщата — там също бе тъмно. А в пощенската кутия имаше закрепен пакет.