Стивън Кинг - Куджо

„И не е ли възможно Тад да усеща какво става между Вик и мене? Може би дори е чул…?“

Не, едва ли! Не би могло да е вярно. Просто ежедневието му бе малко нарушено.

Вратата на всекидневната беше затворена. Дона посегна към дръжката на бравата, но се поколеба, а след това тихо почука. Никакъв отговор. Тя отново почука и когато отново не получи отговор, тихо влезе. Тад лежеше по очи върху канапето, а една от възглавниците, които служеха за облегалки, беше сложил върху главата си. Така се държеше само когато беше много разстроен.

— Тад?

Никакъв отговор.

— Извинявай, че се смях.

Тад погледна изпод пухестата сивосиня възглавница. По лицето му имаше следи от сълзи.

— Моля ти се, не може ли и аз да дойда? — попита той. — Не ме оставяй с Деби, мамо!

„Страхотен артист“, мислеше си Дона. „Страхотен артист и невъзмутим изнудвач“. Тя схващаше всичко това (или поне си мислеше, че е така) и все пак й беше трудно да прояви строгост… отчасти защото нейните собствени сълзи отново напираха в очите й. Напоследък май почти винаги имаше по някой облак на хоризонта.

— Миличък, нали знаеш какво стана с „Пинто“-то, когато се връщахме от града? Може да се случи точно когато сме в квартал „Източни галоши“ и тогава ще трябва да ходим пеша до някоя къща, за да се обадим по телефона. Сигурно ще се наложи да ходим много…

— И какво от това? Аз ходя много добре!

— Зная, но можеш да се уплашиш.

Като се сити за онова нещо в килера, Тад извика с всичка сила:

— Няма да се уплаша!

Ръката му механично посегна към задния джоб на дънките му, където бяха Думите за Чудовището.

— Не викай така, моля те. Толкова е грозно!

Тад сниши гласа си.

— Няма да се уплаша. Просто искам да дойда с тебе.

Дона го изгледа безпомощно, знаейки, че това, което би трябвало да направи, е да повика Деби Гъринджър и усещайки, че всъщност четиригодишният й син по най-безобразен начин я върти на малкия си пръст. И ако отстъпеше, тя нямаше да може да намери подходящите извинения. „Като омагьосан кръг е“, мислеше си тя, от който не можеш да се пуснеш. „А аз дори не знаех за неговото съществуване. О, боже, искам ми се да съм в Таити!“

Дона отвори уста да му каже категорично и веднъж завинаги, че ще повика Деби и че двамата могат да си опекат пуканки, ако той е послушен и че трябва да си легне веднага след вечеря, без повече приказки! Вместо това обаче, тя каза:

— Добре, ще дойдеш. Но нашето „Пинто“ може да не е в състояние да ни закара до там, а ако не е, ще трябва да ходим пеша до някоя къща, за да повикаме градското такси да ни вземе. Наложи ли се да ходим пеша, Тад Трентън, не искам да слушам да ми мрънкаш.

— Не, няма…

— Не съм свършила. Не искам да ми мрънкаш да те нося, защото няма да стане! Разбрахме ли се?

— Да! Разбира се! — Тад скочи от канапето, забравил напълно сълзите си. — Тръгваме ли?

— Да, ще тръгваме. Но… знаеш ли какво? Защо да не си направим сандвичи. Сандвичи, а и ще налеем мляко в термоса.

— Ако се наложи да останем някъде през нощта ли? — попита Тад и изведнъж помръкна.

— Не, миличък. — рече Дона с усмивка и го прегърна. — Но до този момент още не съм се свързала с мистър Кембър. Татко ти каза, че е така, защото той няма телефон в гаража си, така че няма как да разбере за моите обаждания. А жена му и момчето му може да са заминали някъде. Така че…

— Трябва да си сложи телефон в гаража — каза Тад. — Иначе е тъпо.

— Да не си посмял да му кажеш това! — извика Дона, а Тад поклати глава, за да я успокои, че няма да го каже. — Както и да е, ако няма никой, мисля си, че няма да е зле да хапнем в колата или пред къщата, докато го чакаме.

Тад запляска с ръце.

— Ура! Ура! Може ли да си взема кутията за сандвичи?

— Разбира се — отвърна Дона, капитулирайки напълно.

Тя намери кутия сушени смокини и няколко пакетчета вафли „Слим Джим“ (за Дона това бяха отвратителни неща, но за Тад бяха неизменната, любима закуска). После уви в станиол няколко краставички и зелени маслини. Напълни целия термос на Тад с мляко и половината от термоса на Вик, с който той ходеше на екскурзия.

Неизвестно защо, както гледаше храната, Дона се притисни.

После погледна към телефона и си спомни дали да не опита отново да се свърже с Джо Кембър. Но реши, че няма смисъл, тъй като без друго щяха да отидат там. След това й хрумна дали да не попита Тад да се обади ли все пак на Деби Гъринджър или не. А после се запита какво всъщност й ставаше — Тад достатъчно ясно се бе изказал по въпроса.