Стивън Кинг - Куджо

— Ти ли си братовчед ми, Брет?

— Да.

— Казвам се Джим. Също като татко.

— Да.

— Ти си от Мейн. — каза Джим.

Зад тях Черити и Холи говореха бързо-бързо, като се прекъсваха една друга и се смееха, нетърпеливи да си разкажат всичко точно тук на тази мрачна автогара на юг от Милфорд и на север от Бриджпорт.

— Да, от Мейн съм — каза Брет.

— И си на десет години.

— Точно така.

— Аз съм на пет.

— Така ли?

— Да. Но мога да те набия. Ка-ууд!

Джим удари Брет в стомаха и той се сви на две.

— Джим! — извика Холи с примирение и ужас в гласа.

Брет нададе вик на изненада: „Уууф“, а двете жени ахнаха.

Брет се изправи бавно и видя как майка му го гледа напрегнато.

— Да, можеш да ме набиеш, когато си поискаш — рече той и се усмихна.

Всичко беше наред. Брет го прочете по лицето на майка си и му стана драго.

В три и половина Дона реши да остави Тад с бавачка за няколко часа, за да закара колата си в гаража на Джо Кембър. Беше опитала отново да му позвъни, но все още никой не отговаряше. Тя обаче си мислеше, че дори Кембър да не е в гаража, той скоро щеше да се прибере — навярно докато тя стигнеше до там, той щеше да си е вече вкъщи… АКО изобщо стигнеше. Вик й беше казал миналата седмица, че Кембър сигурно ще може да й даде някоя стара кола под наем, ако се наложеше „Пинто“-то да остане за през нощта в гаража му. Това бе решаващият фактор. Дона обаче смяташе, че няма да е добре да вземе Тад със себе си. Ако „Пинто“-то заядеше по онези пътища, тя можеше спокойно да се прибере на стоп. Ала не и с Тад.

Само че Тад имаше други планове.

Малко след разговора с баща си той се качи в стаята си и се изтегна на леглото с няколко от своите „Златни книжки“. Петнадесет минути по-късно той вече спеше. Присъни му се странен сън — уж беше съвсем обикновен, а притежаваше някаква особена, ужасяваща сила. В съня му някакво голямо момче хвърляше нагоре топка, облепена със скоч-лента и се опитваше да я удари. Все не успяваше — един, два, три, четири пъти… На петия път уцели топката… но бухалката, която също беше облепена със скоч-лента, се счупи при дръжката. Тя остана в ръката на момчето и от нея увисна черната лента. После то се наведе и вдигна широката част на бухалката, изгледа я за миг с отвращение и я хвърли във високата трева в страни от алеята. Тогава момчето се обърна и Тад се сепна — полууплашен, полурадостен. Това момче беше той, самият. На десет или единадесет години. Да беше той. Съвсем сигурно!

После момчето изчезна и всичко стана сиво. В тази сивота Тад чуваше само два звука: скърцането на люлка и крякането на патици. Заедно с тези звуци и сивотата, дойде внезапното ужасяващо усещане, че той не може да диша и се задушава. От мъглата се показа някакъв мъж… мъж, който бе облечен в лъскава, черна мушама и в едната си ръка държеше сигнал „СТОП“ . Той се ухили и очите му светнаха — бяха две лъскави, сребърни монети. Мъжът вдигна ръка и посочи към Тад и Тад с ужас видя, че това не беше ръка, а кокал и че лицето под лъскавата, мушамена качулка изобщо не беше лице. Беше череп. Беше…

Тад се стресна и се събуди. Целият бе плувнал в пот, което само отчасти се дължеше на убийствената горещина в стаята. Той се изправи запъхтян, опирайки лакти във възглавницата си.

Щрак!

Вратата на килера започна полека да се открехва. А докато се отваряше, Тад видя вътре нещо, само за част от секундата, и се втурна през глава навън към коридора. Видя го само за миг, но бе достатъчно, за да разбере, че това не беше мъжът в черната, лъскава мушама. Не беше Франк Дод, който беше убивал жени. Беше нещо друго. Нещо с червени очи като кървави залези.

Ала Тад не можеше да каже всичко това на майка си. Ето защо той насочи усилията си към бавачката Деби.

Не искаше да остава с Деби. Тя винаги му се караше, пускаше силно грамофона и тъй нататък, и тъй нататък. Когато нищо не можа да впечатли майка му, Тад с омраза заговори, че Деби би могла и да го застреля. Когато Дона направи грешката да се засмее при мисълта за петнадесетгодишната, късогледа Деби Гъринджър, разстрелваща някого, Тад избухна в горчиви сълзи и хукна към всекидневната. Той искаше да й каже, че Деби Гъринджър може би не беше достатъчно силна, за да се справи с чудовището. Искаше да й каже, че ако се стъмнеше, преди тя да си дойде, чудовището можеше да излезе от килера. Можеше да е мъжът в черната, лъскава мушама, а можеше и да е звярът.

Дона го последва, съжалявайки, че се бе разсмяла и чудейки се как е могла да бъде толкова нечувствителна. Татко му го нямаше, а това бе достатъчно, за да го разстрои. Тад не желаеше да остава без майка си дори за час. И…