Стивън Кинг - Куджо

Дона поръча на Тад топъл сандвич с пастърма, тъй като той не обичаше много пица (със сигурност момчето не прилича в това на мене, смяташе Дона) и пица с чушки и лук и двойна порция сирене за себе си. Седнаха на маса до прозорците, гледащи към пътя. Така ще мириша на лук, че ще мога да осмъртя и кон, мислеше си Дона, но после се сети, че нямаше значение. Тя бе успяла да отблъсне както съпруга си, така и мъжът, който я посещаваше през последните шест седмици.

Това отново я накара да се почувства смътно подтисната, но Дона пак успя да се овладее… ръцете й обаче започнаха леко да я болят от умора.

Почти се бяха прибрали вкъщи и Спрингстийн пееше с пълна сила по радиото, когато „Пинто“-то отново заяде.

Отначало колата леко се затресе. После последва по-силно разтърсване. Дона натисна леко педала на газта. Понякога това помагаше.

— Мамо? — обади се Тад, уплашен.

— Всичко е наред, Тад — рече тя, обаче не беше наред.

„Пинто“-то силно се затресе и така ги лашна в предпазните им колани, че едва не ги откачи. Моторът се давеше и виеше. Някаква чанта отзад падна. Разпиляха се консерви и шишета. Дона чу как нещо изпука и се счупи.

— Ти, скапана дрисло! — изкрещя тя вбесена. Дона почти виждаше тяхната къща — току зад хълма: смехотворно близо, но все пак колата нямаше да може да ги закара до там.

Изплашен колкото от вика на майка си, толкова и от спазмите на колата, Тад се разплака, което още повече обърка, разстрои и ядоса Дона.

— Млъкни! — изкрещя му тя. — О, Боже мой, Тад! Само престани!

Той заплака по-силно и посегна с ръка към задния си джоб, където беше листът с Думите за Чудовището, сгънат и надеждно скрит. Тад ги докосна и се почувства малко по-добре. Не много, но все пак мъничко.

Дона реши, че ще трябва да спре. Нищо друго не можеше да се направи. Тя започна да върти волана, насочвайки колата встрани от пътя и използвайки последния инерционен момент, за да се придвижи напред. После можеха да използват количката на Тад, за да превозят продуктите до къщата и тогава щяха да решат какво да правят с „Пинто“-то. Може би…

Тъкмо когато гумите на автомобила докоснаха песъчливата алея встрани от пътя, моторът избуртя два пъти силно и друсането намаля, както се бе случвало и преди. Миг по-късно Дона бързо подкара нагоре към алеята пред къщата и зави по нея. Изкачи хълма, паркира, дръпна ръчната спирачка, изключи мотора, облегна се на волана и заплака.

— Мамо? — каза Тад, нещастен. Опита се да прибави: „Недей да плачеш вече повече, мамо“, но не издаде звук, а само с устни, безмълвно оформяше думите, сякаш бе останал без глас от силна простуда. Гледаше майка си и единственото, което искаше, бе да я успокои, само че не знаеше как. Да я успокоява, беше работа на татко му, а не негова. Изведнъж изпита омраза към него, загдето го нямаше. Дълбочината на това чувство го шокира и изплаши и без всякаква причина внезапно Тад видя как вратата на килера му се отваря и разлива навън тъмнина, която вонеше на нещо лошо и горчиво.

Най-после Дона вдигна поглед. Лицето й беше подпухнало. Намери кърпичка в чантата си и избърса очите си.

— Извинявай, скъпи. Всъщност аз виках не на тебе. Виках на това… на това тук! — каза Дона и силно удари с ръка по волана. — Оууу!

Тя захапа дланта си и се засмя, ала смехът й бе горчив.

— Да, сигурно колата пак е „скапана“ — рече Тад мрачно.

— Да, сигурно — съгласи се Дона, изпитвайки болезнен копнеж за Вик. — Е, хайде да приберем нещата. Все пак донесохме провизиите, Сиско.

— Точно така, Панчо — отвърна Тад. — Ей сега ще взема колата.

Той докара червената си детска кола и Дона сложи в нея трите чанти, като събра продуктите и чантата, които бяха паднали на пода на „Пинто“-то. Едно шише кетчуп се бе счупило и разляло. По закона на всемирната подлост! Половин бутилка кетчуп от серията „Хайнц“ се бе разсипала върху бледосинята тапицерия отзад. Изглеждаше така, сякаш някой си беше направил харакири. Дона щеше да го попие с гъба, но все пак петното щеше да личи. Дори да използваше специалния мокетин, пак щеше да личи!

Дона задърпа детската кола към вратата за кухнята, отстрани на къщата, а Тад я буташе отзад. Тя вкара продуктите и тъкмо се чудеше дали първо да ги разтовари и подреди или първо да изчисти петното, преди да е засъхнало, когато телефонът иззвъня. Тад се спусна към него като спринтьор при сигнал за старт. Той се бе усъвършенствал във вдигането на телефона.

— Да, кой се обажда, моля?