Стивън Кинг - Куджо

— Затвори шлема! — извика майка му, като уж нагласи върху лицето си невидими очила.

— Тъй вярно! — извика в отговор Тад и се ухили. Това си беше тяхна игра.

— Пистата чиста ли е?

— Чиста!

— Тогава, тръгваме!

Дона запали мотора и потегли на заден ход надолу по алеята. Миг по-късно те се отправиха към града.

След около километър и половина двамата се поуспокоиха. До този момент Дона седеше като на тръни зад волана, както и Тад на седалката до нея. Обаче „Пинто“-то вървеше така гладко, сякаш че вчера бе излязло от завода.

Отидоха в Егуей Маркет и Дона напазарува за четиридесет долара. Достатъчно, за да им стигне за десетте дни, през Които Вик нямаше да е вкъщи. Тад настоя за нова кутия „Туинкъл“ и щеше да вземе кутия с кокосови мечета, ако майка му не го бе оставила. Те получаваха редовно доставки от храните на „Шарп“, но много често ги свършваха. Пътуването беше доста напрегнато, но все пак Дона намери време за горчиви размисли, докато чакаше на опашката, застанала зад количката с продуктите и Тад, седнал отдолу под продуктите, и нехайно провесил крака. Мислеше за това колко много струваха три торби продукти. Беше не само подтискащо. Беше странно. Тази мисъл я насочи към ужасяващата вероятност ( ВЪЗМОЖНОСТ — шепнеше вътрешния й глас), Вик и Роджър всъщност да загубят парите на „Шарп“, а с тях и самата агенция. Тогава с какво щеше да купува продукти?

Дона видя пред себе си как дебелата жена с огромен задник, намъкнат в панталони с цвят на авокадо, изважда от чантичката си книжка с талони за продукти, които даваха на бедните. Видя как продавачката с досада вдигна очи нагоре, поглеждайки към другата служителка, която отбелязваше всички такива клиенти в специална книга. Силен, панически страх, сякаш плъх с остри зъби, загриза стомаха й. Нима щеше да се стигне до там?! Щеше ли? Не, разбира се, че не! Разбира се, че не! Преди всичко щяха да се върнат в Ню Йорк, щяха да…

Никак не й харесваше този развой на мисли и Дона бързо ги отпъди преди да са се превърнали в лавина, която да я хвърли в нова, дълбока депресия. Следващия път нямаше да купува кафе и така щеше да спести три долара.

Дона забута количката с продуктите и Тад към колата. Сложи чантата отзад, а Тад на предната седалка и изчака докато чуе щракването на колата. Искаше й се тя да я затвори, но разбираше, че това е нещо, което Тад трябваше да направи сам. Нали уж беше голямо момче? Едва не получи сърдечен удар миналия декември, когато той си затисна крака с вратата. Как само изпищя ! А тя почти припадна… после Вик си беше вкъщи. Изскочи от къщата по халат, а босите му крака вдигнаха настилката от пътеката. Разхвърчаха се дребни камъчета. И тя го остави да се погрижи, да бъде компетентен, каквато тя никога не беше в случай на беда. Дона обикновено се размекваше. Вик провери дали не е счупен крака и когато установи, че не е, преоблече се и ги закара в спешното отделение на болницата в Бриджтън.

След като намести продуктите, а също и Тад, Дона седна зад волана на „Пинто“-то си и запали двигателя. „Сега сигурно ще се скапе“, помисли си Дона, но колата послушно ги закара до пицарията „Марио“, която приготвяше вкусни пици, натъпкани с достатъчно калории, та да могат да ти стигнат, ако ти се наложи да сменяш гума или да вдигаш колата на крик. Тя успя сносно да паркира успоредно на другите коли и само на около петдесет сантиметра на бордюра. Взе Тад за ръка и влезе в малкия ресторант, чувствайки се по-добре от всякога. Може би Вик се бе заблудил. Навярно беше от горивото или пък задръстване с нечистотии, които бяха изгорени вече. Не умираше от желание да посети гаража на Джо Кембър. Беше твърде далече и извън града (както Вик наричаше тези места — предградия „Източни галоши“, пускайки в ход най-доброто си чувство за хумор. Но той разбира се можеше да си го позволи, защото беше МЪЖ), а тя изпитваше лек страх от Кембър, макар че го бе виждала само веднъж. Той беше типичният янки от дълбоката провинция, който имаше навъсено лице и ръмжеше, вместо да говори. А и кучето… как му беше името? Нещо което й звучеше като на испански. Куджо. Да, така беше. Името, което използваше и Уилям Уулф от Симбионската Освободителна Армия, макар на Дона да й се струваше невъзможно Джо Кембър да кръсти големия Сан Бернар на един закоравял обирджия на банки и престъпник, отвличащ млади, богати наследнички. Тя дори се съмняваше дали Джо Кембър бе чувал изобщо за Симбионската Освободителна Армия. Кучето изглеждаше приятелски настроено, ала тя се притесни, когато Тад започна да играе с това чудовище… също както когато трябваше да стои отстрани и да гледа как Тад затваря сам вратата на колата. Куджо беше толкова голям, че такива като Тад, можеше да схруска на две хапки.