Стивън Кинг - Куджо

Той придвижи камиончетата си едно по едно до другия край на стаята, връщайки ги обратно на паркинга им в диагонални редици. По едно време спря за миг, когато вратата откъм терасата се затръшна. Помисли си, че майка му ще го извика, ала тя не го извика. Той я чу как прекосява кухнята, а после нейният специален стол във всекидневната изскърца, когато тя седна в него. Но телевизорът не бе включен. Тад си помисли как майка му просто седи там, само… седи… ала бързо изпъди тази мисъл от главата си.

Той довърши редицата от камиончетата. Тук беше и Лакомчо, неговият любимец, седнал в кабината на булдозера, кухо втренчил черните си, кръгли очи във вратата на килера. Очите му бяха широко отворени, сякаш беше видял нещо там, нещо толкова страшно, че чак се беше ококорил. Нещо наистина смразяващо и ужасно, което идваше…

Тад погледна към вратата, притеснен. Тя беше здраво заключена.

Все пак той се умори от играта. Започна да пуска камиончетата си в голямата кутия за играчки, като нарочно силно ги тръшкаше, за да чуеше майка му, че той се готви да слезе долу и да гледа „Пушечен дим“ по осми канал. Тръгна към вратата, но се спря за миг захласнат в Думите за Чудовището.

„Чудовища, бягайте вън!

Тук нямате работа вие.“

Тад ги знаеше наизуст. Обичаше да ги гледа, да си ги казва, да гледа буквите, напечатани от баща му.

„Никой не ще пипне Тад

и никой не ще го уплаши.

И косъм от главата му няма да падне.

Вий нямате работа тук!“

Внезапно, под напора на мощен импулс, Тад издърпа кабарчето, което придържаше листа хартия към стената. Внимателно (почти благоговейно) той свали Думите за Чудовището от стената. Сгъна листа и грижливо го пъхна в задния джоб на дънките си. После, чувствайки се много по-добре, отколкото когато и да било този ден, Тад изтърча надолу по стълбите, за да гледа Маршъл Дилън и Фестъс.

Последният клиент бе дошъл да прибере колата си в единадесет и десет. Беше му платил в брой, а Джо бе пъхнал парите в стария си, омазнен портфейл, забелязвайки си мислено да се отбие в Спестовната каса в Норуей и да изтегли още петстотин долара, преди да замине с Гари.

Мисълта за заминаването го подсети за Куджо и за това кой ще го храни. Той качи в микробуса си и подкара към дома на Гари Първиър в подножието на хълма. Паркира в алеята пред къщата. Заизкачва се по стълбището и поздравът, който се канеше да извика, замря в гърлото му. Джо се върна малко назад и се наведе над стъпалата.

По тях имаше кръв.

Джо я докосна с пръсти. Беше лепкава, но не бе изсъхнала още. Изправи се малко разтревожен, ала не и уплашен. Може Гари да е бил пиян и да се е спънал както е държал чашата. Джо не се разтревожи истински докато не видя как ръждясалата врата на терасата е разбита на трески в долната си част.

— Гари!

Никой не се обади. Джо се зачуди дали някой имаше зъб на стария Гари и не бе дошъл да го търси. Или пък някой турист бе влязъл да пита за пътя, а Гари не бе предвидил, че точно сега не му е мястото да каже на човека да върви на майната си.

Джо изкачи стъпалата. Пред вратата имаше още кръв.

— Гари? — извика отново Джо и изведнъж му се прииска пушката му да е в дясната му ръка. Но ако някой бе потупал Гари, разкървавил носа му или избил един-два от няколкото останали зъба на стария Перверзник, то този човек си бе отишъл вече, тъй като единствената друга кола освен ръждясалия форд на Джо, беше крайслера на Гари. А до шосе номер три не можеше да се отиде пеша. Имението на Гари Първиър беше на десетина километра от града и три километра от шосе Мейпъл Шугър Роуд, което водеше към магистрала стои седемдесет.

Най-вероятно Гари се беше порязал, мислеше си Джо. Но, боже господи, дано си е срязал само ръката, а не гърлото!

Джо отвори вратата. Пантите протяжно изскърцаха.

— Гари?!

Все още никой не се обаждаше. Чувстваше се някакъв тежък и сладникав мирис, който не му се понрави, но отначало Джо реши, че е от дивия жасмин. Стълбите за втория етаж бяха вляво. Право напред беше коридорът, водещ към кухнята. А вратата за всекидневната беше по средата на коридора, вдясно.

На пода в коридора имаше нещо, но бе твърде тъмно и Джо не можеше да различи какво е. Приличаше на преобърната малка маса или нещо подобно… но доколкото Джо бе запознат, в предния коридор Гари никога не бе имал мебели. Прибираше тук Шезлонгите си, когато валеше, но от две седмици не бе капнала и капка дъжд. Освен това шезлонгите бяха на обичайното си място — до Крайслера на Гари и дивия жасмин.