Стивън Кинг - Куджо

— Благодаря ти, татко! Благодаря ти! Благодаря ти! — извика тогава Брет, прегърна баща си и обсипа лицето му с целувки.

— Тъй — каза Джо. — Но отсега нататък ти ще се грижиш за него, Брет. Това е твое куче, не мое. И ако започне да пикае или сере навсякъде, закарвам го отзад и го застрелвам като най-обикновен помияр.

— Ще се грижа татко… обещавам!

Брет бе спазил обещанието си и в редките случаи, когато не бе успял, или Черити, или Джо бяха почиствали след кучето, без да коментират случилото се. Джо бе забелязал, че не е възможно да пренебрегнеш Куджо (а той растеше дяволски бързо и се превърна в точно такава машина, каквато Джо бе предсказал), кучето просто стана член на семейство Кембър. Той беше едно добро, вярно куче.

Бързо и напълно свикна с домашните порядки… а сега това. Джо се огледа наоколо, намръщен, с ръце в джобовете. Куджо никакъв не се виждаше.

Той излезе навън и отново изсвири. Проклетото куче беше сигурно при реката, за да се разхлади. Джо добре го разбираше. Сигурно беше осемдесет и пет градуса 16 16 Приблизително 30 градуса по Целзий. — Б.пр. на сянка. Ала кучето скоро щеше да се върне и когато се върнеше, Джо щеше да му натрие носа в това, което бе направило. Щеше да му е мъчно, ала Куджо го бе направил за това, че неговите хора бяха заминали, но човек не може да остави едно куче да си прави…

Изведнъж нова мисъл проблясна в главата на Джо и той се удари с длан по челото. Кой може да храни Куджо, докато той и Гари нямаше да бъдат тук?

Би могъл да напълни онова старо корито за прасе, което се въргаляше зад стобора, с „Гейнс Мийлс“ (имаха близо цял тон от тази храна, складирана долу в мазето), обаче щеше да подгизне, ако завалеше дъжд. А ако поставеше храната в къщата или в гаража, кучето можеше пак да реши да пикае и сере по пода. Освен това, когато станеше дума за храна, Куджо беше огромен, жизнерадостен лакомник. Той щеше да изяде половината първия ден, другата половина на следващия ден и после щеше да ходи гладен, докато Джо се върнеше.

— Мама му стара! — измърмори Джо.

Кучето не идваше. Навярно знаеше, че Джо ще види какво е направило и се срамуваше. Куджо беше умно куче, както повечето кучета и, осъзнавайки (или усещайки) такова едно нещо, беше напълно в кръга на умствените му възможности.

Джо взе лопатата и изчисти изпражненията. После лесна чаша чист спирт, който предвидливо държеше в гаража, попи петното с парцал, напълни една кофа с вода от крана в дъното на гаража и я изля върху пода.

Като свърши с това, взе бележника си със задачите за деня и ги прегледа. Беше се погрижил за комбайна на Ричи — тази нова машина издърпа мотора като едното нищо. Без проблеми беше отложил работата си по скоростната кутия в колата на учителя. Той се бе оказал така сговорчив, както Джо бе предположил. Имаше и още пет-шест неща, но всички те бяха незначителни.

Джо влезе в къщата (той не бе пожелал да си прокара телефон в гаража — „струва адски много мангизи“, бе казал Джо на Черити) и започна да се обажда на клиентите си, за да им каже, че ще отсъства по работа за няколко дена. Щеше да посети повечето от тях, преди да се наложи да се обърнат към услугите на друг автомонтьор. А ако толкова не можеха да почакат да им се смени въздушен филтър или пък радиаторен маркуч, можеха да вървят на майната си.

След като приключи с разговорите, Джо се втурна в гаража. Последната нещо, което трябваше да свърши, преди да е напълно свободен, беше една маслена помпа и един сегмент. Клиентът беше обещал да дойде по обяд, за да си прибере колата. Джо се залови за работа, мислейки си колко е тиха къщата без Брет и Черити… и без Куджо. Обикновено Куджо лежеше в сянката на голямата, плъзгаща се врата на гаража, изплезил език от жегата и гледаше към Джо как работи. Понякога Джо му говореше, а Куджо така го гледаше, сякаш го слушаше внимателно.

„Изоставен съм“, помисли си Джо полуядосан. „И тримата ме изоставиха“. Той отново погледна към мястото, където Куджо бе направил белята, и озадачен и отвратен, поклати глава. В ума му отново изникна въпросът кой щеше да храни кучето докато него го нямаше, но Джо отново не намери отговор. Хм, по-късно щеше да се обади на стария Перверзник Първиър. Може би той щеше да измисли нещо… някое дете например, което щеше да се съгласи да дава на Куджо хапката му за няколко дни.

Джо кимна на себе си и пусна радиото за спортните новини от Норуей, като го усили. Той всъщност не го слушаше, освен когато предаваха новините и съобщаваха резултатите от мачовете. Но все пак радиото му беше компания. Особено сега, когато нямаше никой. Джо се залови за работа. И когато телефонът зазвъня в къщата (може би в разстояние на цяла минута ), Джо изобщо не го чу.