Стивън Кинг - Куджо

Караше я да се страхува. Някога Черити можеше да се успокоява, че училището още е далече — толкова далече — гимназията, реалното училище. Класическото училище бе просто играчка за момче, което учеше уроците си на един дъх, като Брет. Но в гимназията вече идваше времето на неумолимия избор. Затваряха се врати — със слабо щракване на ключалката, което, може би долавяше най-ясно в мечтите и сънищата през по-късните години.

Черити обхвана здраво лактите си и потрепери, без дори да се опита да се успокои, но това е от климатичната инсталация на автобуса, която бе доста усилена.

За Брет гимназията щеше да дойде след още четири години.

Черити отново потрепери и изведнъж започна ожесточено да мисли, че би било по-добре да не бе спечелила на лотария, или да бе изгубила билета. Бяха се разделили с Джо само преди час, но за нея това се случваше за първи път откакто се бяха оженили в края на 1966-та година. Тя не се бе досетила, че перспективата ще бъде доста внезапна, замайваща и горчива. Представяше си следната картина: жена и момче биват пуснати на свобода от заточение в някакъв зандан… но има уловка. На гърбовете им са прикрепени халки, през които минават невидими гумени въжета. И преди да стигнат много далече, изведнъж… ресто, връщай се! Хоп, обратно в затвора за още четиринадесет години!

Черити издаде глухо, гърлено стенание.

— Каза ли нещо, мамо?

— Не, само се прокашлях.

Тя потрепери за трети и този път кожата на ръцете й настръхна. Спомни си един стих от уроците по английски, когато бе ученичка в гимназията (Черити бе пожелала да продължи в колеж, но баща й побесня, като разбра — какво си въобразяваше тя, че са богати ли! — а майка й се бе присмяла на идеята й, скрито съчувствайки й). Стихът бе от Дилън Томас, ала Черити не можеше да си спомни цялото стихотворение. Беше нещо за преминаване през обречените владения на любовта.

Тогава този стих й се бе видял смешен и нелеп, но сега го разбираше. Какво друго можеха да бъдат невидимите, гумени въжета, ако не Любов? Щеше ли да се опита да заблуди сама себе си като си каже, че сега вече не обичаше мъжа, за когото се бе омъжила? Че е останала с него по задължение и заради детето (ето това бе най-горчивата ирония; ако го напуснеше, Черити щеше да го стори именно заради детето)? Че той никога не й бе доставял удоволствие в леглото? Че той не беше в състояние понякога в най-неочаквани моменти (както, когато бяха на автогарата) да бъде нежен?

И все пак… все пак…

Брет гледаше през прозореца като в транс. Без да се откъсва от гледката, той каза:

— Мислиш ли, че Куджо е добре, мамо?

— Сигурна съм, че е добре — отвърна разсеяно Черити.

За първи път тя се улови, че мисли за развод и то съвсем конкретно: какво би могла да направи, за да може да издържа себе си и сина си, как биха се справяли в такава немислима ( почти немислима) ситуация. Ако тя и Брет не се завърнеха от това пътуване, щеше ли той да ги търси, както смътно бе заплашил, че ще направи на гарата в Портланд? Щеше ли Джо де реши да пусне Черити да си „троши главата“, но да се опита да си върне Брет по легален… или нелегален начин?

Тя започна да изброява наум различните възможности претегляйки ги в съзнанието си, и внезапно я споходи мисълта, че може би една мъничка перспектива не е чак толкова лошо нещо в края на краищата. Навярно щеше да е безполезно. Но също и полезно.

Автобусът пресече границата на щата, навлезе в Ню Хемпшиър и потегли на юг.

Реактивният „Делта-727“ се стрелна стръмно нагоре, извисявайки се над Касъл Рок (Вик винаги се мъчеше да открие къщата си до Касъл Лейк и 117-то авеню, и винаги безуспешно), а после зави на сто и осемдесет градуса и се понесе към океанското крайбрежие. До летището в Логан имаше двадесет минути.

Дона беше някъде долу на шест хиляди метра от него. А също и неговият Тадър. Изведнъж се усети подтиснат и обзет от мрачни предчувствия, че нищо нямаше да може да се оправи и че те бяха луди, ако си въобразяваха такова нещо. Когато къщата ти е срината от бомба, ти просто трябва да си построиш нова къща. Не можеш просто да залепиш парчетата с лепило „Елмър“.

Дойде стюардесата. Той и Роджър пътуваха в първа класа („Защо пък да не си направим кефа, приятелю“, беше казал Роджър миналата сряда, когато Вик бе направил резервациите. „Не всеки може да се озове в приюта за бедни по такъв безупречен начин.“) Освен тях имаше само още четири-пет други пътници, повечето от които четяха сутрешните вестници, като Роджър.