Стивън Кинг - Куджо

Брет кимна.

— Така трябва — Джо измери с поглед сина си. — Я, какъв голям си станал. И сигурно няма дори да целунеш стария си баща?

— Напротив, татко — рече Брет.

Той прегърна здраво баща си и го целуна по бодливата буза. Усети миризмата на възкисела пот, примесена с лекия мирис на снощния запой с водка. Брет бе изненадан и смутен от огромната любов, която изпитваше към баща си, чувство, което на моменти се появяваше, и то когато най-малко го очакваше (и все пак по-рядко през последните две или три години. Нещо, което майка му не знаеше и не би повярвала, ако й кажеше). Беше любов, която нямаше нищо общо с отношението на Джо Кембър към него или към майка му: примитивно, биологично състояние, от което човек не можеше да се освободи, едно явление с много илюзорни представи, което те преследва цял живот, като например миризмата на цигари, бръсначът, отразен в огледалото на банята, панталон, преметнат върху стола, някои груби думи.

Баща му също го прегърна и се обърна към Черити. Сложи пръст под брадичката й и повдигна лицето й нагоре. Откъм товарната площадка зад ниската тухлена сграда се чу как някакъв автобус загрява. Дизеловият мотор бръмчеше глухо и задавено.

— Приятно прекарване — каза Джо.

Очите на Черити се изпълниха със сълзи и тя бързо ги избърса. Жестът й бе почти гневен.

— Окей — отвърна тя.

Изведнъж суровото, безразлично и сурово изражение отново се изписа на лицето му — така както рицарят тракваше забралото на шлема си. Той пак беше съвършения провинциалист.

— Дай да качваме куфарите, момче. В този сякаш има олово… леле, боже!

Джо остана с тях докато всичките четири куфара бяха натоварени и проверени. Той прегледа щателно етикетите, без да обръща внимание на закачките на слушателите. Наблюдаваше как носачите товарят куфарите върху подвижната платформа, а оттам в багажника на автобуса. Тогава Джо отново се обърна към Брет.

— Ела за малко с мен отвън.

Черити ги видя как излизат. Тя седна на една от твърдите скамейки, отвори дамската си чанта, извади оттам носна кърпа и започна да я прехвърля в ръцете си. Беше съвсем в стила на Джо да й пожелае приятно прекарване, а след това да отмъкне момчето навън и да се опита да го придума да се върне вкъщи.

На тротоара отвън Джо каза на сина си:

— Нека ти дам два съвета, момче. Сигур няма да ме послуша ама бащите, въпреки туй дават съветите си. Първият съвет е този: оня тип, дето ще го видиш там, оня Джим, не е нищо друго освен едно лайно. Пущам те на туй пътуване, защото си вече на десет. А на десет години вече можеш да различиш лайното от розата. Наблюдавай го и ще видиш. Нищо друго не прави, освен да подмята разни книжа в офиса си. От хора като него тегли този свят, защото главите им нямат връзка с ръцете. — По бузите на Джо избиха бледочервени петна. — Той е лайно. Наблюдавай го и ще видиш, че съм прав.

— Добре — отвърна Брет тихо, но спокойно.

Джо Кембър леко се усмихна.

— Вторият съвет: пази си парите.

— Но аз нямам па…

— Имаш ето това — рече Кембър и му подаде смачкана петдоларова банкнота. — Не ги харчи всичките наведнъж. Само глупците не задържат пари.

— Добре. Благодаря ти!

— Сбогом — рече Кембър. Той не поиска друга целувка.

— Сбогом, татко.

Брет стоеше на тротоара и гледаше как баща му се качва в колата. После си замина и той никога повече не го видя жив.

В осем и четвърт същата сутрин Гари Първиър излезе от къщата си, клатушкайки се, само по долни гащи, изцапани отпред с петна от урина и започна да пикае в дивия жасмин. Той лелееше тайното и перверзно желание един ден урината му да стане толкова разяждаща от алкохола, че да може напълно да унищожи дивия жасмин. Този ден обаче още не бе дошъл.

— Ауууу, как ме цепи главата! — изкрещя Гари, придържайки пишката си с една ръка, докато пикаеше в жасмина, покрил оградата му. Очите му бяха прорязани от червени жилки. Сърцето му виеше и хлопаше като стара водна помпа, теглеща повече въздух отколкото вода, особено напоследък. Изведнъж ужасен спазъм сгърчи корема му, докато пикаеше — това все по-често му се случваше — и превивайки се на две, Гари изпусна дълга и зловонна пръдня от мършавия си задник.

Той се обърна и тръгна да се прибира. Тогава чу ръмженето зад гърба си. Беше глух мощен звук, идващ точно от мястото, където буренясалия му двор се сливаше с ливадите.

Гари бързо се извърна по посока на звука, забравил за главоболието си, за хлопащото си и виещо сърце, забравил, че му се ходи по голяма нужда. Отдавна не си бе спомнял за войната във Франция. Но в този миг го споходи точно такова видение.