Стивън Кинг - Куджо

— Ще помислиш ли за това, докато си на път? — попита го Дона. — За това какво трябва да направим. Ние двамата.

— Да — отвърна той.

— Добре. Аз също. Още една палачинка?

— Не, благодаря.

Целият този разговор беше абсурден. Изведнъж му се прииска да е някъде далече. Внезапно пътуването му се стори изключително необходимо и привлекателно. Да се махне от целия този хаос. Да избяга на хиляди километри от него. Изведнъж усети радостна тръпка. В представите си виждаше как реактивният самолет прорязва гъстата мъгла и се стрелва нагоре към синевата.

— И аз искам палачинка!

И двамата се обърнаха, изненадани. На прага стоеше Тад в жълтата си пижама. В ръката си държеше плюшения си койот, а върху раменете си бе наметнал червеното си одеяло. Приличаше на малък, сънен индианец.

— Мисля, че мога да ти спретна една — рече Дона учудена. Тад никога не бе ставал толкова рано.

— Телефонът ли те събуди, Тад? — попита Вик.

Тад поклати глава.

— Бях се приготвил да стана рано, за да мога да ти кажа довиждане, татко. Наистина ли трябва да заминеш?

— Ще мине съвсем бързо.

— Не. Твърде дълго е — рече мрачно Тад. — Заградил съм на календара с кръгче деня, в който се връщаш. Мама ми показа кой е. Ще отбелязвам всеки ден, а мама ми обеща да казва Думите за Чудовището всяка вечер.

— Е, значи всичко е наред, нали?

— Ще ни се обаждаш ли?

— През вечер.

— Всяка вечер! — настоя Тад, покачи се върху коленете на баща си и сложи койота си до чинията му. После започна да хрупа парче сухар. — Всяка вечер , татко!

— Не мога всяка вечер. — каза Вик мислейки си за убийствената програма, която бе съставил Роджър, в деня преди да получи анонимното писмо.

— Защо не?

— Защото…

— Защото чичо ти Роджър е голям терорист — каза Дона и сложи чинията с палачинката на Тад върху масата. — Хайде, ела тук и яж. Донеси си и койота. Татко ще ни се обади утре вечер от Бостън и ще ни разкаже всичко, което му се е случило.

Тад зае мястото си в края на масата. Пред него имаше голяма пластмасова поставка, върху която бе написано ТАД.

— Ще ми донесеш ли играчка?

— Може би. Ако слушаш. А може и довечера да ви се обадя, за да знаете, че съм пристигнал в Бостън жив и здрав.

— Разбрахме се, нали?

Вик гледаше захласнат как Тад изсипва цял океан от сироп върху палачинката си.

— Каква играчка?

— Ще видим — отвърна Вик.

Той наблюдаваше как синът му яде палачинката си. Изведнъж се сети, че той обича яйца. Тад поглъщаше яйца във всякакъв вид — бъркани, пържени, на очи, твърдо сварени.

— Тад?

— Какво, татко?

— Ако искаш хората да купуват яйца, какво би им казал?

Тад се замисли за миг.

— Щях да им кажа, че яйцата са много вкусни — рече той.

Вик и Дона отново се спогледаха. Беше пак същия миг — както когато позвъня телефона.

Сбогуваха се ведро. Само Тад, който още нямаше точна представа за това колко кратко е бъдещето, се разплака.

— Ще помислиш, нали? — попита отново Дона, когато Вик се качи в ягуара.

— Да.

Но докато караше към Бриджтън, за да вземе Роджър, онова, за което мислеше, бяха двата мига на почти съвършено общуване. Два за една сутрин само. Никак не беше зле. А за тях бяха нужни осем или девет години съвместен живот — приблизително една четвърт от всички години, прекарани на тази земя досега. Мислеше си колко е странна цялата представа за човешкото общуване — какво чудовищно и абсурдно премеждие бе необходимо, за да се постигне дори малко. Когато човек е вложил време и всичко е било хубаво, той трябва да действа внимателно. Да, щеше да помисли за това. Бяха живели добре с Дона и макар някои от каналите да бяха задръстени с кал (а част от тази кал все още го глождеше), много други канали бяха отворени и работеха отлично.

Трябваше много внимателно да се обмисли всичко… но може би не наведнъж. Хората имаха склонност да преувеличават.

Вик пусна радиото и започна да мисли за горкия Професор „Шарп“.

Джо Кембър спря пред автогарата в Портланд в осем без десет сутринта. Мъглата се бе вдигнала и таблото над Каско банк и Обединение , показваше седемдесет и три градуса по Фаренхайт 15 15 Около двадесет и три градуса по Целзий. — Б.пр. . Джо караше с шапка, здраво нахлупена над очите му, готов да наругае всеки, който се изпречеше на пътя му. Мразеше градското каране. Щом отидеха с Гари в Бостън, Джо възнамеряваше да паркира колата някъде и да я остави. Щеше да я вземе, чак когато дойдеше време да си тръгват. Щяха да се возят с метрото, ако можеха да се оправят. А ако не можеха, щяха да ходят пеша.