Стивън Кинг - Куджо

— Дали ще летят самолетите в такова време? — попита тя.

— Мъглата ще се вдигне. Вече се вижда слънцето. — той посочи навън и леко я целуна по тила. — Не биваше да ставаш.

— Няма проблем — отвърна Дона, вдигна капака на тигана и сръчно обърна палачинката върху празната чиния. После му я подаде и каза тихо: — Ще ми се да не заминаваше. Не и сега… след снощи.

— Не беше толкова зле, нали?

— Не както преди — каза тя.

Горчива, едва доловима усмивка докосна устните й и се стопи. Дона продължи да разбива сметаната за палачинките с миксера, гребна от нея една доза с черпака, изсипа я в тигана и сложи капака отгоре. Църрр! После наля гореща вода в чашите, съдържащи по едно пликче чай (върху едната чаша пишеше ВИК, а върху другата — ДОНА) и ги сложи на масата.

— Изяж си палачинките — рече Дона. — Има сладко от ягоди, ако искаш.

Вик взе сладкото и седна на масата. В единия край на палачинката си сложи малко масло и започна да го наблюдава как се разтопява и попива в малките квадратчета, както правеше винаги в детството си. Сладкото беше произведено от „Смъкърс“. Той обичаше сладката на „Смъкърс“. Намаза дебел слой сладко върху палачинката. Изглеждаше чудесно, ала Вик не беше гладен.

— Ще си намериш ли някоя в Бостън или Ню Йорк? — попита Дона и се обърна с гръб към него. — За да си го върнеш. Око за око, зъб за зъб!

Вик леко подскочи… може би дори се изчерви. Добре, че Дона беше с гръб към него, защото точно в този момент лицето му изразяваше много повече отколкото на него му се искаше. Не, не се сърдеше. Беше му минало през ума наистина да даде на портиера десетачка, вместо обичайния един долар и да го поразпита едно друго. Беше видял Роджър да постъпва така.

— Ще бъда доста зает за такива неща.

— А какво казва онази реклама? Винаги има време за малко освежаване!

— Опитваш се да ме ядосаш ли, Дона? Или какво?

— Не, хайде яж. Трябва да заредиш машината.

Дона седна и се залови със своята палачинка. Тя не си слагаше масло, а само малко шоколадов сироп. Нищо друго. „Колко добре се знаем“, помисли си Вик.

— В колко часа ще вземеш Роджър? — попита Дона.

— След като здравата поспорихме, се спряхме на шест часа.

Тя отново се усмихна, но този път усмивката й беше топла и сърдечна.

— Не знам как е станало така, обаче той наистина е голям ранобудник, нали?

— Да бе! Учудвам се, че още не е позвънил, за да провери дали съм станал.

Телефонът иззвъня.

Двамата се спогледаха и след кратка и многозначителна пауза, избухнаха в смях. Беше изключително рядък миг! Много по-специален, отколкото въздържания полов акт в тъмното миналата нощ. Той виждаше колко красиви са очите й, колко лъчисти! Сиви като утринна мъгла навън.

— Бързо вдигни слушалката, че Тадър ще се събуди. — каза Дона.

Вик вдигна слушалката. Беше Роджър. Вик го увери, че е станал, облечен е и е готов за борба. Каза му, че ще го вземе точно в шест — на секундата! Затвори телефона, питайки се дали някога щеше да каже на Роджър за Дона и Стийв Кемп. Навярно не. Не защото Роджър нямаше да му даде добър съвет. Съветът му щеше да е добър. Но дори и да обещаеше да не казва на Алти, той все пак щеше да й каже. А Вик подозираше, че Алти не би могла да устои на изкушението да сподели тази пикантна клюка с партньорките си на бридж. Това внимателно обсъждане на въпроса го накара отново да се почувства подтиснат. Сякаш опитвайки се сами да се справят с проблемите си, той и Дона погребваха собствените си трупове на лунна светлина.

— Добрият, стар Роджър — рече Вик и се върна на масата. Опита се да се усмихне, но не се получи. Мигът на откровение бе отминал.

— Ще можете ли да съберете твоя багаж и този на Роджър в ягуара?

— Разбира се — отвърна Вик. — Ще трябва да можем. Алти има нужда от тяхната кола, а ти… О, по дяволите! Съвсем забравих да се обадя на Джо Кембър за твоята кола.

— Имаше и други неща на главата — рече Дона, а в гласа й се почувства лека ирония. — Няма нищо. Днес няма да водя Тад на лагер. Хремав е. Може да си остане у дома цялото лято, ако не възразяваш. Когато него го няма, аз не мога да се оправям.

Сълзите я задавиха. Тя изхлипа и млъкна, а Вик не знаеше какво да каже или направи. Той я гледаше безпомощно, докато Дона измъкна отнякъде книжна салфетка, издуха носа си и избърса очи.

— Както кажеш — рече Вик, разстроен. — Както е най-добре. — И после бързо додаде: — Обади се на Кембър. Той винаги е там. Мисля, че няма да му отнеме повече от двадесет минути, за да я поправи. Дори да се наложи да смени карб…