Стивън Кинг - Куджо

Като се стараеше да вдига много шум, Брет обу дънките си, една тениска с надпис: „Пумите на Касъл Рок“, чифт бели, памучни чорапи и маратонките си. После слезе долу и си приготви една купа от кокосовите мечета. Мъчеше се да яде безшумно, ала шумът от хрускавите мечета в устата му сигурно се чуваше из цялата къща. Горе се чу страховитото изпръхтяване на баща му. След това се преобърна в широкото легло, което споделяше с майка му. Пружините изскърцаха. Брет спря да дъвче и замръзна на място. След миг на колебание, той си взе още една купа кокосови мечета и тръгна с нея към задната тераса, затваряйки внимателно зад себе си вратата към терасата.

Миризмите на лятото бяха силно пречистени от гъстата мъгла, а въздухът вече беше по-топъл. На изток, малко над ивицата мъглявина, очертаваща източния край на пасището, където имаше редица борове, Брет видя слънцето. Беше малко и сребърно бяло като пълната луна, когато се издигне високо в небето. Дори сега влажността на въздуха бе плътна, тежка, неподвижна. Мъглата щеше да се вдигне към осем или девет часа, но влагата щеше да остане.

Засега обаче онова, което Брет виждаше, бе един бял, потаен свят и той бе изпълнен с тайнствените му възторзи: тръпчивия мирис на сено, което след седмица щеше да е готово за косене, на тор, на рози, които майка му отглеждаше. Можеше да различи дори аромата на триумфиращия див жасмин, който бавно поглъщаше оградата, отбелязваща границата на имението Първиър, скивайки я под своите лепкави, неотстъпчиви лиани.

Брет остави купата встрани и тръгна нататък, където би трябвало да е стоборът. На половината път се обърна и погледна през рамо към къщата, която сега бе само едно неясно очертание. Няколко стъпки по-нататък и тя напълно изчезна. Той бе сам сред тази белота и само малкото сребърно слънце надничаше отгоре. Брет усещаше миризмата на прах, влага, див жасмин и рози.

Тогава чу ръмженето.

Сърцето му подскочи и сякаш застина в гърлото му. Брет отстъпи назад. Мускулите му се стегнаха, сякаш бяха метални жици. Първата паническа мисъл, която му дойде, беше, че наблизо има ВЪЛК, и като дете, което изведнъж бе навлязло в някакъв приказен свят, Брет се огледа наоколо. Наоколо бе само белота и нищо не се виждаше.

Куджо се показа от мъглата.

В гърлото на Брет застина вик на ужас. Кучето, с което той бе израсъл, което търпеливо и стотици пъти бе теглило пищящия от радост и възторг петгодишен Брет, впрегнато в малкия детски самолет, който Джо бе приспособил в работилницата си, за да може да се тегли, кучето, което спокойно чакаше до пощенската кутия всеки следобед да се зададе училищния автобус и в слънце, и в дъжд… онова куче имаше съвсем слаба прилика с видението, което бавно изплуваше от мъглата със сплъстена и кална козина. Някога тъжните очи на огромния Сан Бернар сега бяха кръвясали и глупави и гледаха надолу: по-скоро очите на прасе, а не на куче. Кожухът му бе подгизнал от кафяво-зелена кал, сякаш се бе въргалял в мочурите в долния край на ливадата. Муцуната му бе оголена в зловеща, подигравателна усмивка, която смрази Брет от ужас и той усети как сърцето замира в гърлото му.

Гъста, бяла пяна бавно се процеждаше между зъбите на Куджо.

— Куджо? — прошепна Брет. — Куджи?

Куджо погледна МОМЧЕТО , но вече не го познаваше. Нито по външността му, нито по нюансите на дрехите (той не можеше точно да различава цветовете — поне не като хората), нито по миризмата му. Онова, което Куджо виждаше бе чудовище на два крака. Куджо беше болен и всички живи същества му се виждаха чудовища. В главата му кухо кънтеше желанието да убива. Искаше му се да хапе, да разкъсва и разпаря. Част от съзнанието му виждаше как той скача върху МОМЧЕТО , поваля го, разкъсва месата му и ги отделя от костите и пие от кръвта му, излизаща все още на тласъци от умиращото вече сърце.

Тогава чудовищната фигура заговори и Куджо разпозна гласа му. Беше МОМЧЕТО, МОМЧЕТО! МОМЧЕТО никога не му бе сторило зло. Някога Куджо бе обичал МОМЧЕТО и би умрял за него, ако това бе нужно. Останалото от онова чувство, беше все още достатъчно за да спре импулса на убийството, докато той стане неясен и се изпари като мъглата наоколо. Счупи се на парчета и се потопи в бучащото, кънтящо течение на болестта му.

— Куджо? Какво ти е, момче?

Кучето с последните отломки от онова, което някога бе, преди прилепът да го одраска по носа, се извърна настрани, болният, опасен звяр се подчини за последен път и бе принуден също да се извърне. Куджо тромаво се отдалечи, потъвайки в мъглата. Пяната се стичаше по муцуната му и падаше в калта. Изведнъж той се втурна в луд бяг с надеждата да избяга от болестта, но тя тичаше заедно с него, ехтяща и цепеща главата му, карайки го да потръпва болезнено от омраза и желание за кръв. Започна да се въргаля безспир във високата трева, сдъвкваше по някой стрък от време на време и въртеше очи.