Стивън Кинг - Куджо

Вик гледаше Дона така съсредоточено и бе толкова объркан, че тя изведнъж се почувства отчаяна.

— Говоря ти за чувства, не за факти!

— Да, но защо…

— Ами ето, казвам ти защо. Казвам ти как се случи — имах прекалено много време да се гледам в огледалото и да виждам как лицето ми се променя, как никой вече няма да ме вземе за ученичка и няма да ми поиска паспорта, когато си поръчвам питие в бара. Започнах да се страхувам, защото в края на краищата, бях пораснала вече. Тад ходеше вече в подготвително училище, а това означаваше, че ще започне да ходи и в начално училище, после в гимназия.

— Да не би да искаш да кажеш, че си си намерила любовник, защото си стара ?

Вик я гледаше изненадан, а Дона усети как го обожава заради това, защото то бе част от магията. Стийв Кемп я бе харесал и на нея й беше приятно, разбира се. Това бе в основата на радостната възбуда от флирта. Но в никакъв случай не бе най-важното нещо.

Дона взе ръцете на Вик в своите и му заговори сериозно, гледайки го право в лицето, чувствайки… Знаейки… че никога няма да говори така сериозно (или честно) на никой мъж в живота си.

— Не е само това. То е да знаеш, че вече няма да чакаш да пораснеш, няма да чакаш, за да се задоволиш накрая с това, което имаш. То е да знаеш, че шансовете ти за избор намаляват с всеки изминал ден. Говоря изобщо за жените — не за себе си. Да се изправиш лице в лице с тази истина, жестоко. Съпруга? Чудесно, но ти си пак в работата си, дори, когато тялом си в къщи. Майка? Чудесно, но всеки ден майчинството ти се изплъзва, защото външният свят ти взима все по-голяма и по-голяма част от него… мъжете ли… те знаят какво представляват. Имат представа за това какви са всъщност. Никога не достигат идеала и този факт ги съсипва. Може би за това толкова много мъже умират нещастни и преди да им е дошло времето, но те знаят какво значи да си голям. Имат нещо, за което да се хванат — на тридесет, на четиридесет на петдесет… Те не чуват вятъра, или ако го чуват, намират копие и го запращат по него, мислейки си, че това е вятърна мелница или друго тъпо нещо, което трябва да бъде съборено… А какво прави една жена? Какво направих аз? Избягах от порастването. Изплаших се от това как ехтеше къщата без Тад. Веднъж, знаеш ли — това е направо лудост! — бях в стаята му и сменях чаршафите: изведнъж се сетих за всичките си приятелки от училище. Питах се какво ли е станало с тях, къде ли са сега. Бях почти като в транс. Изведнъж вратата на килера се отвори и… аз изпищях и изтичах навън. Не зная защо го направих, но… май се сещам защо. Стори ми се за един кратък миг само, че от килера на Тад ще изскочи Джоун Брейди, главата й ще падне отсечена, по дрехите ще се разплиска кръв и тя ще каже: „Умрях при катастрофа, когато бях на деветнайсет и се връщах от «Пицарията на Сами», но хич не ми пука!“

— Боже мой, Дона! — тихо рече Вик.

— Страхувах се. Това е всичко. Страхувах се, когато гледах порцелановите статуетки, когато си мислех да се запиша в курс по грънчарство, йога или нещо подобно. И единственото място, където можех да избягам от бъдещето, беше миналото… Така… започнах да флиртувам с него.

Дона наведе глава и изведнъж зарови лице в ръцете си. Думите й излизаха приглушени, но се разбираха.

— Беше приятно. Все едно, че пак бях ученичка. Беше като някакъв сън. Глупав сън. Сякаш Стийв беше онзи работен шум, който заглушава шума на вятъра. Флиртът беше приятен. Сексът — не струваше. Получавах оргазъм, но все пак не струваше. Не мога да обясня защо, освен че сигурно съм те обичала през всичкото това време и съм разбрала, че бягам. — Дона погледна отново към Вик този път със сълзи в очите. — Той също бяга. Направил е кариера от това. Поет е… поне така се нарича. Не разбирах всичко онова, което ми разказваше. Той е вечен скитник, който си представя, че още е студент и протестира срещу войната във Виетнам. Затова и избрах него, предполагам. А сега мисля, че знаеш всичко, което имах да ти кажа: една гадна историйка, но си е чисто моя.

— Ще ми се да го набия — каза Вик. — Ако му разкървя носа, предполагам, че ще се почувствам по-добре.

Дона тъжно се усмихна.

— Заминал е. Тад и аз отидохме да купим мляко, след като приключихме с вечерята, а тебе още те нямаше. На витрината в магазина има окачена табелка: „Дава се под наем“. Нали ти казах, че все пътува?

— В онази бележка нямаше много поезия — рече Вик, погледна я за миг, после отново наведе глава. Дона докосна лицето му, а той се дръпна леко назад. Заболя я от това — много повече отколкото й се искаше да вярва. Страхът и чувството й за вина отново се върнаха и я заляха като мощна, студена вълна. Но тя вече не плачеше. Няма да има повече сълзи за много време напред, мислеше си Дона. Раната и последвалият шок бяха твърде големи.