Стивън Кинг - Куджо

Обхвана я някакво особено чувство на благост. Тя искрено желаеше Вик завинаги да мисли, че е бил бесен в този момент, както той казваше, а не както говореше лицето му.

— Не искам да се разделяме — отвърна Дона. — Обичам те. През последните няколко седмици мисля, че отново открих това.

За момент той почувства облекчение. Отиде пак до прозореца, после се върна на канапето. Отпусна се тежко върху него и я погледна.

— Тогава защо?

Благото чувство се превърна в тихо и гневно раздразнение._ЗАЩО?_ Въпроса, който задаваше всеки мъж. Произходът му се криеше някъде в представата за мъжествеността на един интелигентен западняк в края на двадесети век. ТРЯБВА ДА ЗНАМ ЗАЩО ГО НАПРАВИ? Сякаш, че тя бе кола, на която някое бутало бе заяло и я караше да се дави и да пухти, или пък някой робот, чиито перфоленти бяха разбъркани и на закуска сервираше печен бут, а за вечеря — бъркани яйца. Това, което вбесяваше жените, мислеше си Дона, е не толкова разделението на половете, а този отвратителен стремеж към полезно действие.

— Не съм сигурна, че мога да го обясня. Боя се, че ще ти прозвучи глупаво, жалко и банално.

— Опитай. Беше ли… — Той се прокашля и сякаш мислено си плю на ръцете (отново тази проклета мъжка слабост към полезното действие). После въпросът буквално се изтръгна от него. — Не те ли задоволявах? Затова ли го направи?

— Не — отвърна тя.

— Тогава кое те накара? — запита той безпомощно. — КОЕ, за бога?!

Хубаво… сам си го търсиш.

— Страхът — рече Дона. — Най-вече страхът, струва ми се.

— Страхът ли?

— Когато Тад отиваше на училище, нямаше какво да ме предпазва от страха. Тад беше нещо като… как го наричат… работен шум. Както шуми телевизорът, когато не е точно на станцията.

— Но той не ходеше на истинско училище — каза бързо Вик и Дона разбра, че той ще се ядоса и ще се опита да я обвини, че иска да изкара Тад виновен за всичко. А ядосаше ли се веднъж щяха да си кажат неща, които не биваше да изричат. Поне не още. Като знаеше каква жена е, Дона трябваше да се изправи лице срещу лице с фактите. Ситуацията щеше да става все по-напрегната. Нещо, което бе крехко и чупливо, в този миг се подхвърляше от него към нея и обратно. Лесно можеха да го изпуснат.

— Това бе част от цялата история — отвърна Дона. — Той не ходеше на истинско училище. Повечето време беше с мене, а през времето, през което беше на училище… тази ужасна разлика… — Тя погледна към Вик. — Тишината изведнъж ми се видя шумна. Тогава се уплаших. Догодина — детска градина, мислех си. По четири часа всеки ден, вместо само три дни в седмицата. А следващата година пет пъти в седмицата по цял ден. И трябваше да запълвам всичките тези часове. Просто се уплаших.

— И ти реши да запълниш част от времето си като се чукаш с някого, така ли? — попита Вик с горчивина.

Това я нарани, ала Дона продължи мрачно да проследява случилото се, толкова колкото й бе възможно и без да повишава глас. Той беше попитал, тя щеше да му даде отговор.

— Не исках да участвам в Библиотечния комитет, нито пък в Болничната управа и да помагам при разпродаването на баниците и сладкишите, или пък да отговарям за преобличането на състезателите, или да проверявам дали сосовете на кренвиршите, приготвени от домакините за тържествената вечеря в събота, не се повтарят. Не желаех непрекъснато да гледам едни и същи подтискащи лица и да слушам все същите клюки — кой с какво се занимава в този град. Не ми се искаше да точа нокти, за да очерня нечия репутация.

Сега думите й се лееха от устата й и Дона не би могла да ги спре, дори да искаше.

— Не исках да продавам съдове от тефлон, нито пък рекламни списания, нито да участвам в благотворителни коктейли. Нямах желание да се запиша в дружеството за борба с наднорменото тегло. Ти… — Дона замълча за част от секундата, разбрала, почувствала важността на това, което изричаше. — Ти не знаеш какво е празнотата, Вик. Така мисля. Ти си мъж, а мъжете се борят . Мъжете се борят, а жените бършат прах. Бършеш праха на празните стаи и понякога се заслушваш във вятъра навън. Само където от време на време, знаеш ли, струва ти се, че вятърът е вътре, при тебе. И ти пускаш някаква плоча — Боб Сийгърили Джей Джей Кейл, или някой друг и въпреки това пак чуваш вятъра и в главата ти идват мисли, разни идеи — лоша работа! — ама н?, идват. Тогава изчистваш и двете тоалетни, после умивалника и един ден отиваш в някой оказионен магазин и се заглеждаш в малките порцеланови статуетки. Замисляш се как рафта на майка ти е отрупан с тях, как лелите ти са имали цели лавици с такива статуетки и как баба ти също е имала.