Стивън Кинг - Куджо

— Какво има? — попита Дона.

Гласът й бе глух, звучеше разстроено. Двамата седяха във всекидневната. Вик не се бе прибрал преди Тад да заспи, а и той си бе легнал половин час по-късно от друг път. В тази миг Тад спеше горе в спалнята си с Думите за Чудовището, закрепени до леглото му и вратата но килера — плътно затворена.

Вик стана и отиде до прозореца — навън сега бе само тъмнина. Тя се сеща, мислеше си той, мрачен и навъсен. Може би не чак с подробности, но картината й е ясна до голяма степен. През целия път на връщане Вик се бе двоумил дали да й каже истината в лицето, да пробие цирея и да се опита да живее с една заслужаваща похвала хитруша… или просто да преглътне всичко мълчаливо. След като излезе от парка, Вик накъса писмото на парчета и докато караше по шосе триста и две на път за вкъщи изхвърли парчетата през прозореца. Помиярчето Трентън, мислеше си той. Сега вече той нямаше избор. Виждаше бледото й отражение в тъмните стъкла, лицето й — бяло петно в жълтия кръг светлина.

Вик се обърна към нея, без изобщо да има представа какво трябва да каже.

Той знае, помисли си Дона.

Идеята не беше нова, не и в този миг, защото последните три часа, бяха най-дългите в живота й. Тя бе усетила по гласа му, че той знае, когато Вик й се обади по телефона, за да я предупреди за закъснението си. В първия момент я обзе паника — дивата паника на пърхащото птиче, по случайност озовало се и заклещено в някой гараж. Мисълта й бе изписана в съзнанието й с едри букви и последвана от огромна удивителна, каквито се срещаха в комиксите: ТОЙ ЗНАЕ! ТОЙ ЗНАЕ! ТОЙ ЗНАЕ!!! Дона бе приготвила вечерята на Тад обхваната от смут и страх, опитваше се да прозре по пътя на логиката какво ще се случи, ала не успяваше. После ще измия съдовете, помисли си тя. След това ще ги подсуша… ще ги прибера… Ще прочета на Тад някоя приказка… А после ще се продъня вдън земя.

Паниката бе последвана от чувството за вина. След него дойде ужасът. А после — някакво обречено безразличие се настани в нея така, както тихо и завинаги се затварят някои емоционални вериги в човека. В тази апатия имаше дори известно облекчение. Истината бе излязла на бял свят. Дона се питаше дали Стийв го е направил или Вик сам бе разбрал. Струваше й се, че сигурно е Стийв, но всъщност нямаше значение. Изпитваше облекчение и от това, че Тад беше в леглото си на сигурно място и спеше. Ала какво ли щеше да му донесе утрото, чудеше се Дона. Тази мисъл отново я върна към първоначалната й паника. Прилоша й, чувстваше, че е свършено с нея.

Вик се обърна с гръб към прозореца, погледна я и каза:

— Днес получих писмо. Беше анонимно.

Той не можа да довърши. Отново нервно прекоси стаята, а тя изведнъж се улови, че мислеше за това колко хубав мъж беше Вик преди и колко жалко, че бе побелял така рано. На някои млади мъже им отиваше, но не и на него — правеше го да изглежда състарен и… и защо ли мислеше за косата му? Не за косата му трябваше да се тревожи, нали?

Съвсем тихо, усещайки все още трепета в гласа си, тя изрече всичко съществено, изплювайки го така, сякаш бе някакво отвратително лекарство — твърде горчиво, за да го преглътне.

— Стийв Кемп. Онзи, който поправи бюрото в офиса ти. Пет пъти. Никога не сме го правили в нашето легло, Вик. Никога.

Вик посегна за кутията „Уинстън“, поставена в края на масичката до канапето и я бутна на земята. Вдигна я, извади една цигара и запали. Ръцете му силно трепереха. Не сееха да се погледнат един друг. „Това е лошо“, мислеше си Дона. „Трябва да се погледнем в очите.“ Ала тя не можеше да започне първа. Беше уплашена и засрамена. Той бе само уплашен.

— Защо?

— Има ли значение?

— Има значение за мене. Голямо значение. Освен ако не искаш да си тръгнеш. В този случай, няма значение, предполагам. Бесен съм, Дона. Опитвам се да не дам воля на тази част от мене, защото дори и една свястна дума да не си кажем занапред, сега трябва да се разберем. Искаш ли да се разделим?

— Погледни ме, Вик.

Той я погледна с голямо усилие. Може би наистина бе така бесен, както казваше, но Дона прочете в очите му само жалък страх. Внезапно, като удар с боксова ръкавица я осени прозрението, че Вик е съвсем на ръба на пропастта. Агенцията се проваляше. Само това стигаше. А като капак на всичко дойде и тази работа — като някакъв гнусен десерт, последвал някакво ужасно и вонящо основно ястие. Собственият му брак също се проваляше. Дона изпита прилив на нежност към този мъж, когото понякога мразеше и от когото се страхуваше, поне през последните три часа.