Стивън Кинг - Куджо

Последен въпрос: Имаше ли някакво значение всичко това?

Вик отново извади бележката от джоба на сакото си и започна да я прехвърля в ръцете си, без да я разгъва. Гледаше как червеният диск се стрелва към небето и се чудеше какво ще стане сега, по дяволите.

— Какво е това, мама му стара? — попита Джо. Всяка дума бе произнесена разчленена от другите и почти безизразно. Той стоеше на прага и гледаше жена си. Черити слагаше прибори на неговото място. Тя и Брет бяха яли вече. Джо се бе прибрал с камиона, пълен с разни вехтории и когато влезе в гаража, видя какво го очаква.

— Трансмисионна машина е — отвърна Черити. Тя бе изпратила Брет да поиграе с приятеля си Дейв Бъргърън за вечерта. Не искаше той да бъде тук, ако нещата се влошеха. — Брет каза, че имаш нужда. Трансмисионна машина, каза, марка „Йорген“.

Джо прекоси стаята. Той бе слаб мъж, с жилаво, мършаво тяло. Носът му бе голям и разплескан като лопата. Стъпваше тихо и леко. Сега зелената му филцова шапка бе килната силно назад върху тила му и оголваше оплешивялото му теме. Челото му бе изцапано с грес. Очите му, малки и сини, гледаха студено. Джо не обичаше изненадите.

— Говори, Черити! — рече той.

— Седни. Ще ти изстине вечерята.

Ръката му се стрелна напред като торпедо. Пръстите му се забиха право в ръката й.

— Какво си намислила, твойта кожа?! Говори, ти казвам!

— Не ругай, Джо Кембър!

Причиняваше й голяма болка, но тя нямаше да достави удоволствие на Джо Кембър и той нямаше да го прочете нито върху лицето й, нито в очите й. Беше истински звяр и макар на младини това да я възбуждаше, вече от доста време не бе така. Черити бе разбрала през годините на съвместния им живот, че тя понякога можеше да бъде господар на положението, ако просто се покажеше смела. Не винаги, но понякога.

— Казвай какво си намислила, Черити, твойта мамка?!

— Седни и се нахрани — рече тя тихо, — и ще ти кажа.

Джо седна и Черити му донесе чинията. В нея имаше говежда флейка.

— От кога започнахме да ядем като Рокфелеровци? — попита той. — Казвам ти, че голямо обяснение ще трябва да му дръпнеш.

Черити постави пред него кафето му и един печен картоф, разцепен наполовина.

— Няма ли да ти е нужна трансмисията?

— Не съм казал, че не ми е нужна. Но хич не мога да си я позволя.

Джо започна да яде, ала не сваляше очи от жена си. Тя знаеше, че сега той нямаше да я удари. Сега бе моментът, докато Джо бе все още относително трезвен. Ако щеше да я бие, щеше да стане, след като Джо се върнеше от Гари Първиър, налял се догоре с водка и изпълнен с чувството за наранено мъжко достойнство.

Черити седна от другата страна на масата и каза:

— Спечелих от лотарията.

Челюстите на Джо се вцепениха за миг, после отново се задвижиха и той пъхна в устата си парче месо, забучено на вилицата.

— Да, де! А утре старият Куджо ще започне да сере златни копчета. — Джо посочи разсеяно с вилицата си към Куджо, който неспокойно сновеше нагоре-надолу по терасата. Брет не пожела да го вземе със себе си, защото у Дейвид гледаха зайци, а зайците подлудяваха Куджо.

Черити бръкна в джоба на престилката си, извади от там копието от формуляра си, което служителят надлежно бе попълнил и го подаде през масата на Джо.

Кембър приглади листа хартия с грубите си ръце и го огледа отгоре до долу. Очите му се спряха върху цифрите.

— Пет… — започна той, ала изведнъж рязко затвори уста и зъбите му изтракаха.

Черити го наблюдаваше и мълчеше. Джо не се усмихна. Не заобиколи масата, за да дойде при нея и да я целуне. За човек с неговия манталитет неочакваното щастие означаваше, че някъде те дебнат неприятности.

Най-после той вдигна поглед към нея.

— Спечелила си пет хиляди долара?

— Без данъците, да.

— От кога играеш на лотарията?

— Купувам билети от петдесет цента всяка седмица… и не смей да ме упрекваш за това, Джо Кембър. Ти самият пиеш толкова много бира.

— Затваряй си устата, Черити — рече Джо. Сините му очи светнаха студено, гледаха я без да трепнат. — Затваряй си устата, че иначе аз така ще ти я затворя на бърза ръка, та чак ще се подуе.

Той започна бързо да яде флейката си, а зад маската, която бе наложил на лицето си, Черити леко си отдъхна. За първи път тя бе подразнила лъва и той не бе я ухапал. Поне още не.

— Тези пари. Кога ще ги получиш?

— Чекът ще пристигне до две седмици. Купих машината от спестяванията. Формулярът, който попълних е все едно злато. Така каза и служителят.