Стивън Кинг - Куджо

На бюрото му имаше само едно неразпечатано писмо. Вик го взе, изпълнен с любопитство, като първо забеляза думата лично , написана под адреса, а след това и факта, че адресът му беше изписан с едри печатни букви.

Вик държеше плика и го оглеждаше, чувствайки смътно някаква тънка струйка на безпокойство да се влива в застоялата вода на малко мъчителното му благополучие. Някъде дълбоко в подсъзнанието му (той дори не си го признаваше) се появи внезапно желание да разкъса писмото на две, на три, на четири, на осем парчета и да ги запрати в кошчето за отпадъци.

Вместо това обаче, Вик отвори плика и извади от там лист хартия.

Още печатни букви.

Простото съобщение от шест изречения го удари право в сърцето, като че ли от упор. Той не седна, а направо се срути върху стола си, изпъшквайки така, сякаш бе загубил за миг съзнание. В главата му нещо безумно трещеше и колко време мина така, той не знаеше… не можеше да схване и да проумее. Ако Роджър влезеше в този момент, той сигурно щеше да помисли, че Вик е получил сърдечен удар. В известен смисъл това бе истина. Лицето му бе тебеширенобяло. Долната му челюст увисна. Под очите му се появиха сини кръгове.

Той отново прочете съобщението… и пак…

В началото погледът му бе привлечен от въпроса:

КАКЪВ Е ТОЗИ БЕЛЕГ НАД КОСМИТЕ Й ДОЛУ?

„Това е някаква грешка“, мислеше Вик, объркан. „Никой не знае за белега освен мене… Е, и майка й, и баща й.“ След това той почувства болката и първите пристъпи на ревност: „Дори бикините й го скриват… нейните мънички бикини…“

Вик прекара ръка през косата си. После остави писмото и прекара и двете си ръце през косата си. Това разкъсващо, гнетящо чувство още бе в гърдите му. Чувството, че сърцето му изпомпваше въздух, вместо кръв. Той почувства страх и болка, и объркване. Но от трите, доминиращото чувство, което засенчваше другите, бе чувството на ужасен страх.

Писмото му се блещеше нахално и крещеше:

С ТАКЪВ КЕФ Я ШИБАХ,

ТА ЧАК ГОВНОТО Й СЕ ДРЪПНА.

Сега погледът му се спря на това изречение и остана там като закован. Някъде навън в небето се чуваше бръмченето на самолет, който напускаше летището, устремен нагоре, нагоре към нови, непознати висини, а Вик си мислеше: „С ТАКЪВ КЕФ Я ШИБАХ, ТА ЧАК ГОВНОТО Й СЕ ДРЪПНА“ . Брутално, брутално! Да, сър, да, мадам, да точно така! Като намушкаване с тъп нож, беше това „ТА ЧАК ГОВНОТО Й СЕ ДРЪПНА“ . Каква картинка само. Без много пудра. Беше като плисване в очите от пушка, заредена със сярна киселина.

Вик усилено се мъчеше да мисли свързано, но

(С ТАКЪВ КЕФ Я ШИБАХ)

просто не беше в състояние

(ТА ЧАК ГОВНОТО Й СЕ ДРЪПНА)

да го направи.

В този момент погледът му се спря на последния ред, който той прочете няколко пъти, сякаш, за да наблъска по някакъв начин смисъла му в мозъка си. Това непреодолимо усещане за страх започна да му пречи.

ИМАШ ЛИ НЯКАКВИ ВЪПРОСИ?

Да. Изведнъж в него изникнаха стотици въпроси. Обаче отговорите на тези въпроси, като че ли не го интересуваха.

Нова мисъл се появи в съзнанието му. Ами ако Роджър не си бе отишъл? Той често се отбиваше в кабинета на Вик, ако видеше, че свети. Навярно тази вечер имаше още повече причини да се отбие — нали им предстоеше пътуване? Мисълта за такава възможност ужаси Вик и един напълно нелеп спомен изплува в паметта му: всички онези мигове, в които бе онанирал в банята като юноша, неспособен да се въздържи, но ужасно изплашен, че сигурно всеки знае, какво върши той в момента. Ако Роджър влезеше, той щеше да види, че нещо не е наред. Вик не желаеше това. Той стана и отиде до прозореца, който бе на седмия етаж и гледаше към паркинга за колите на служителите, работещи в сградата. Ярко жълтата „Хонда“ на Роджър я нямаше. Беше си отишъл.

Сякаш не на себе си, Вик се ослуша. Във всички стаи на „Ад Уърд“ цареше пълна тишина. Тази особена, вибрираща тишина, която като че ли бе присъща само на бизнес-канцеларии след приключване на работния ден. Нямаше го дори почукването на стария Стийгмайер, пазача, който все се навърташе наоколо. Вик трябваше да се разпише в книгата за излизане. Трябваше да…

В този миг се чу някакъв звук. Отначало той не знаеше точно какъв е — чу го внезапно. Беше скимтене — звукът — който издаваше животното с премазан крак. Все още загледан навън, Вик видя как колите на паркинга стават двойни, после тройни… през призмата на сълзите.

Защо не можеше да се разяри? Защо този гаден страх?