Стивън Кинг - Куджо

Ако името й бе изтеглено от барабана на голямата лотария, която се теглеше два пъти в годината, ако бе спечелила десет пъти по пет хиляди долара, Черити би могла да се замисли дали да не бутне настрана тежката, муселинена завеса, да вземе сина си за ръка и да пристъпят в света, който бе отвъд шосе номер три, отвъд техния гараж, рекламиращ чуждестранните коли като своя специалност, отвъд Касъл Рок. Можеше да заведе Брет и в Кънектикът с единствената цел да пита сестра си колко ще струва един малък апартамент в Касъл Рок.

Беше обаче само едно леко повдигане на завесата. Това бе всичко. Бе видяла Лейди Фортуна за един кратък, шеметен миг като едно приказно, загадъчно и непонятно същество, като една малка фея, танцуваща под чадърчетата на морските гъби, обляна от бисерната светлина на зората… беше я зърнала за миг. Веднъж завинаги. Затова Черити почувства жегване, когато билетът изчезна от погледа й, сякаш той бе ограбил мечтите й. Тя разбираше, че до края на живота си щеше да купува билети от лотарията и никога нямаше да спечели повече от два долара наведнъж.

Нямаше значение. На харизан кон не се гледат зъбите. Не и ако имаш ум в главата.

Брет и Черити отидоха в магазина за машини в Портланд и тя написа чека, отбелязвайки си мислено да мине през банката на връщане и да изтегли достатъчно пари от семейните спестявания, за да покрие чека. Черити и Джо имаха малко повече от четири хиляди долара спестявания в сметката си след петнадесет години брак. Горе-долу колкото да покрият с тях три четвърти от настоящите си дългове, като се изключваше ипотеката върху фермата. Разбира се, Черити нямаше право да изключва ипотеката, ала винаги го правеше. Не можеше да мисли за нея по друг начин освен като за месечната вноска. Но сега можеха да теглят от спестяванията си, колкото си искат, а после като дойдеше чека от лотарията, щяха да внесат парите направо в спестовната им книжка. Щяха да загубят единствено лихвата за две седмици.

Човекът от магазина в Портланд, мистър Беласко, каза че ще достави машината още същия следобед и удържа на думата си.

Джо Макгрудър и Рони ДюБей сложиха машината върху пневматичния крик, който плавно я свали на земята, изпусна въздух и вдигна праха от настилката.

— Доста голяма поръчка за стария Джо Кембър — рече Рони.

Макгрудър кимна.

— Жена му каза да я сложим в стобора. Това е гаражът му. Дръж здраво, Рони. Много е тежка, мамицата й!

Джо Макгрудър хвана машината, Рони също, и пухтейки и пъшкайки двамата я дотътриха до стобора, като ту я влачеха, ту я носеха.

— Да я оставим за малко, а? — предложи Рони задъхано. — Не виждам къде стъпвам. Дай да свикнем първо с тъмното, та да не си наденем някъде задниците.

Пуснаха машината на земята — чу се глух удар. След ярката светлина на деня Джо почти нищо не виждаше. Различаваше смътно някакви очертания — имаше сякаш една кола, вдигната на крик, някаква работна пейка, купчина греди.

— Това нещо трябва… — започна Рони и изведнъж млъкна.

Някъде в тъмното, изрод вдигнатата на крик кола, се дочу тихо, гърлено ръмжене. Изведнъж Рони усети как влажната му от пот риза, залепна на гърба му. Космите на тила му се изправиха.

— Егати, чу ли това?! — прошепна Макгрудър. Рони успя да види Джо и забеляза, че очите му са широко отворени и уплашени.

— Чух го.

Беше тих, мощен звук, идващ сякаш от някой извънбордов двигател. Рони знаеше, че така може да ръмжи само много голямо куче. А когато едно голямо куче ръмжеше така, много често това означаваше, че ще си имаш неприятности. Не беше видял да има някъде табела: ПАЗИ СЕ ОТ КУЧЕТО , но пък тези ахмаци от покрайнините рядко си правеха труда да сложат. Той знаеше само едно нещо — дано кучето, което ръмжеше така, да е вързано.

— Джо? Бил ли си тук и друг път?

— Веднъж. Това е Сан Бернар. Голямо е колкото скапаната им къща. Преди не е ръмжал така. — Джо преглътна, а Рони чу как в гърлото му нещо изхриптя. — О, Боже! Само погледни, Рони!

Очите на Рони отчасти се бяха приспособили към тъмнината макар и не много ясно, взорът му различи една внушителна и почти свръхестествена гледка. Той знаеше, че не бива да показва страха си на зло куче, защото то усеща по миризмата, но все пак не можа да сдържи треперенето си. Просто нямаше как. Кучето бе чудовищно. То стоеше в дъното на стобора, зад вдигнатата на крик кола. Наистина беше Сан Бернар, нямаше грешка, козината му бе голяма и дори в тъмнината личеше, че е на петна, гърдите му бяха мощни. Беше навело глава и ги гледаше с нетрепваща студена враждебност.