Стивън Кинг - Куджо

Брет започна да яде, но от време на време крадешком и с интерес поглеждаше към майка си. Наоколо сякаш всичко бе минирано тази сутрин.

— Колко ли ще струва по цени на едро? Хиляда и триста? Или хиляда?

— Не знам, мамо.

— А този Беласко ще я докара ли? При такава голяма поръчка?

— Ъхъ, мисля, че да. Ако имахме толкова пари…

Черити бръкна в джоба на домашния си халат. Лотарийният билет беше там. Зеленият номер на билета й беше седемдесет и шест, а червеният четиристотин тридесет и четири. Те съвпадаха с номерата изтеглени от Комисията по Държавната лотария преди две седмици. Тя бе проверила поне десет пъти, защото не можеше да повярва на очите си. Беше дала лептата си от петдесет цента през онази седмица, както бе правила всяка седмица от основаването на лотарията през 1975-та година и този път Черити бе спечелила пет хиляди долара. Още не бе осребрила билета, но и не го изпускаше от очите и от ръката си, откакто бе разбрала.

— Имаме парите — каза тя, а Брет я изгледа с широко отворени очи.

В десет и четвърт Вик се измъкна от офиса и отиде в „Бентли“ за сутрешното си кафе, тъй като не можеше да понася оная гадна помия в службата, която приготвяха за служителите. Беше прекарал сутринта в писане на реклами за Яйцата Декостер. Не му вървеше нещо. Още от детството си мразеше яйца. Тогава майка му насила го тъпчеше с тях четири пъти в седмицата. Най-доброто, което до тук успя да измисли, беше: „Тези яйца казват: «Обичам те…» Без да се счупят“ не беше много сполучливо. Изразът „без да се счупят“ му бе подсказал идеята за следния фотографски трик: яйце с цип по средата. Беше добро като идея, но докъде щеше да доведе? Доникъде. Трябваше да пита Тадър, помисли си Вик, а сервитьорката постави пред него чаша кафе и кифла с боровинки. Тад обичаше яйца.

Всъщност не точно рекламата за яйцата го подтискаше, а това, че трябваше да отсъства дванадесет дни. Е, трябваше. Роджър бе успял да го убеди. Налагаше се да отидат там и да разтягат локуми като луди.

Добрият, стар бъбривец Роджър, когото Вик обичаше почти като брат! С най-голямо удоволствие Роджър би дошъл с него тук в „Бентли“, за да пийнат едно кафе и да се наприказва насита. Но този единствен път Вик имаше нужда да бъде сам, да помисли. От понеделник двамата щяха да прекарат заедно почти две седмици, щеше да се лее пот, а това бе предостатъчно дори за братя по душа.

Мислите на Вик неволно се насочиха към фиаското на Червените Малини-Пралини и той се остави на това подсъзнателно течение, защото знаеше, че понякога едно спокойно и почти небрежно премисляне на нещата довеждаше до ново прозрение, нова гледна точка.

Случилото се бе доста лошо и Пралините бяха изтеглени от пазара. Доста лошо, но не и ужасно. Не беше като онзи случай с консервираните гъби. Никой не се бе разболял или умрял. Дори консуматорите разбираха, че една компания понякога може да има и неудачи. Ето например историята с чашите на „МакДоналдс“ преди няколко години. Оказа се, че оцветителят на стъклото съдържа голямо количество олово. Чашите бързо бяха извадени от употреба и дадени на вечна консигнация в онзи ужасен рекламен вертеп, населяван от такива създания като Скоростния Алказелцър 13 13 Alka-Seltzer — широко употребявано хапче, разтворимо във вода за бързо облекчаване на болки в стомаха и главата. — Б.пр. и балонената дъвка Биг Дик, към която Вик питаеше особена слабост.

Чашите бяха неудача за корпорацията „МакДоналдс“, но никой не обвини Роналд МакДоналд, че е искал да отрови клиентите си от деца. Никой всъщност не беше обвинил и Професорът на „Шарп“, макар че всички комици от Боб Хоуп до Стийв Мартин си бяха направили майтап с него, а една вечер, откривайки своето предаване „Тазвечершното представление“ Джони Карсън скалъпи цял един монолог за Червените Малини-Пралини, порядъчно изпълнен с двусмислия. От само себе си се разбираше, че рекламата с Професора на „Шарп“ бе незабавно издухана от екран също от само себе си се разбираше, че актьорът, който играеше Професора беше вбесен от начина, по който събитията се бяха обърнали против него.

„Можеше да бъде и по-лошо“ , бе казал Роджър след като шокът понамаля и разговорите между Портланд и Клийвланд по три пъти на ден вече не бяха така светкавични.

„Как?“ , беше попитал Вик.

„Ами“ , бе отвърнал Роджър, без да му мигне окото, можехме да работим само за сметка на БОНВИВАНИТЕ ВИК И СИЕ .

— Още кафе, сър?