Стивън Кинг - Куджо

Вик вдигна поглед към сервитьорката и тъкмо понечи да каже „не“, но размисли и кимна с глава.

— Още само половин чаша, моля — каза той.

Тя му наля и се отдалечи. Вик разсеяно разбърка кафето си без да го пие.

За щастие страхът относно здравето бе краткотраен и скоро на екрана и във вестниците се изказаха различни лекари, обяснявайки, че оцветителят на Пралините е безвреден. Нещо подобно се бе случило веднъж и преди: стюардесите на една търговска линия бяха поразени от някакво странно оцветяване на кожата в оранжево, за което в крайна сметка се оказа, че не е нищо сериозно — беше оцветяване от боята на спасителните жилетки, които стюардесите бяха демонстрирали на пътниците преди излитане. Години преди това оцветителят на един вид кренвирши бе предизвикал същата реакция както при Пралините.

Адвокатите на стария Шарп заведоха дело за нанесени щети на стойност няколкостотин милиона долара срещу производителя на боята, дело, което щеше да се влачи поне три години и накрая щеше да бъде решено по несъдебен път. Нямаше значение. Делото щеше да представлява един форум, от който можеше да се обясни на публиката, че грешката — тази съвсем мимолетна грешка — не беше по вина на компанията „Шарп“.

Въпреки всичко изделията „Шарп“ се бяха спуснали стремглаво към по-крайните места в Класацията. След това обаче те успяха да покрият почти половината от първоначалния спад. Продажбите на самите зърнени храни намаляха до известна степен, ала бързо наваксаха загубите от предателския червен цвят на Пралините. Комбинираните пръчици на „Шарп“ всъщност се продаваха по-добре от всякога.

Значи, нямаше нищо нередно тук, нали така?

Нередно. Толкова нередно!

Нередното беше самият Професор по тестените изделия на „Шарп“. Този нещастник никога повече нямаше да се върне на екрана. След страха идваше присмехът, а Професорът с неговото сериозно изражение и училищна обстановка бе осмян буквално до смърт.

Първо от Джордж Карлин в неговото обичайно представяне:

— Да, този свят е луд. Луд и побъркан. — После Карлин се навежда над микрофона, премисляйки нещо и пак вдига глава — Хората на Рейгън правят шибаната си кампания по телевизията, нали? Руснаците ни изпреварват във въоръжаването. Руснаците произвеждат оръжия с хиляди, нали? И Джими 14 14 Джеймс Картър — президент на САЩ непосредствено преди Роналд Рейгън. — Б.пр. се появява по телевизията в един от своите клипове: „Скъпи съотечественици, денят, в който руснаците ще ни надминат във въоръжаването, е денят, в който нашата младеж ще започне да сере червено.“

Силен смях от публиката.

— И Рони се обажда на Джими по телефона и му казва: „Господин президент, какво закуси Ейми тази сутрин?“

Гръмогласен смях от публиката. Карлин замълчава за миг. Най-зашеметяващо е следващата реклама, произнесена тихо и подигравателно:

— Червени лайна, хора! Аууу! Само се представете.

Ето, това бе проблемът. Джордж Карлин беше проблемът, Боб Хоуп беше проблемът, Джони Карсън беше проблемът, Стийв Мартин беше проблемът, както и всеки остроумен бръснар в Америка.

А сега помислете върху това: изделията на „Шарп“ паднаха с девет пункта и успяха да се качат едва с четири и една четвърт. Притежателите на акции щяха да вият и да искат главата на някого. Я да видим… чия глава бихме могли да им дадем? Първо, на кого му бе хрумнала гениалната идея за Професора по тестени изделия „Шарп“? Какво ще кажете за онези двамата като най-удобни? Няма значение, че Професорът се появи на екрана четири години преди гафа с Пралините. Няма значение, че преди Професорът да се появи на екрана (заедно с негова кохорта от войника-стрелец и Джордж и Грейси), изделията на „Шарп“ бяха с три и една четвърт пункта по-ниско от сега.

Всичко това няма значение. Значение има само фактът, само публичната обява в пресата, че „Ад Уъркс“ са загубили парите на „Шарп“ и че просто дяловете евентуално ще набъбнат с още един и половина или два пункта. А когато започваше новата рекламна кампания, вложителите щяха да настояват за гаранции, че всички несполуки до този момент са вече минало и изделията на „Шарп“ могат да се качат с един пункт.

Разбира се, мислеше си Вик, разбърквайки таблетка захарин в кафето си, това е само теория. Но дори и да се окажеше вярна както той, тъй и Роджър вярваха, че един бърз напредък на „Шарп“ щеше да бъде повече от успех за тях двамата, на фона на който щеше да изпъкне некомпетентността на една нова рекламна кампания, набързо организирана от хора, които не познаваха компанията „Шарп“ като Вик и Роджър, нито пък конкурентния пазар на тестени изделия.