Стивън Кинг - Куджо

Не беше вързано.

— Изтегляй се бавно — каза Джо. — И за бога, не тичай!

Започнаха да се изтеглят, а през това време кучето тръгна бавно към тях. Походката му бе някак вдървена, не бе нормалната походка на куче, мина през главата на Рони. Звярът ги дебнеше и хич не се шегуваше. Моторът му вече бе включен и той се готвеше за скок. Главата му бе все още ниско над земята, ръмженето не бе престанало нито за миг. За всяка тяхна стъпка назад, звярът правеше една напред.

За Джо Макгрудър най-лошото дойде, когато двамата излязоха пак на светлото. Ярката светлина го заслепи и той вече не виждаше кучето. Ако то се спуснеше към него…

Джо опипа с ръка зад себе си и усети задницата на камиона. Това бе достатъчен сигнал да зареже всичко и с все сили да хукне към кабината.

От другата страна Рони ДюБей направи същото. Той посегна за дръжката на вратата. За миг тя не подаде — стори му се цяла вечност. Той вкопчи пръсти в нея. Още чуваше онова тихо гърлено ръмжене — сякаш бумтеше огромен мотор с мощност осемдесет конски сили. Вратата не се отваряше. Рони вече се бе отказал и зачакаше кучето да отхапе парче от задника му. Най-после палецът му напипа бутона под дръжката, вратата се отвори и Рони се хвърли в кабината запъхтян.

Погледна в огледалото за обратно виждане и съзря кучето да стои неподвижно на прага на стобора. После хвърли поглед към Джо, който седеше зад кормилото и глуповато му се усмихваше. В отговор Рони също му се усмихна, все още разтреперан.

— Куче като куче — рече Рони.

— Да. Куче, което лае, не хапе.

— Именно. Хайде пак да отидем там и да се помотаем още малко около машината.

— Я се шибай в гъза — рече Джо.

— С машината ли?

Те избухнаха в смях едновременно. Рони подаде на Джо цигара.

— Да бяхме потеглили, а?

— Дадено — рече Джо и запали колата.

На половината път за Портланд Рони каза сякаш почти на себе си:

— Онова куче нещо не беше наред.

Джо караше, подал лакътя си през прозореца. Той погледна към Рони.

— Много се уплаших и чистосърдечно си го признавам. Всички тия палета ми разтакават мамицата при положение, че няма никой в къщата. Направо бих ги ритал в ташаците, да знаеш! Така де, щом някой не си държи кучето вързано, при условие че хапе, то той си получава заслуженото. А онзи пес… видя ли го? Бас държа, че е поне сто килограма, хайванинът му с хайванин!

— Навярно трябва да се обадя на Джо Кембър — каза Рони. — Да му кажа какво се е случило. Иначе току виж, оня ми ти пес му отхапал ръката. Какво ще кажеш?

— Какво е направил на тебе Джо Кембър напоследък? Попита Джо Макгрудър и се ухили.

Рони кимна замислен.

— Вярно! Да ми го духа, ако не така готино, както ми го духаш ти.

— Последния минет, който ми направи жена ти също не беше лош.

— Я се шибай, пеперудке!

И двамата се разсмяха. Никой не се обади на Джо Кембър. Когато се върнаха в магазина в Портланд беше вече алкохолно време. А и време за измъкване от работа. За петнадесет минути Джо и Рони написаха отчета си за пътуването. Беласко излезе от стаята си, дойде при тях и ги попита дали Кембър е бил там, за да приеме поръчката. Рони ДюБей каза, „да, разбира се“. Беласко, който беше ебалник от най-висша класа, си замина. Джо Макгрудър пожела на Рони приятен уикенд и приятен, шибан празник. Рони каза, че възнамерява да се пъхне в леглото си и да остане там чак до неделя вечерта. И двамата си тръгнаха.

Никой не се сети повече за Куджо, докато не прочетоха за него във вестниците.

Вик прекара по-голямата част от следобеда преди дългия уикенд, обсъждайки подробностите около пътуването с Роджър, който беше толкова придирчив по отношение на детайлите, че направо страдаше от параноя. Беше направил резервации за билетите и хотелите посредством една пътническа агенция. Самолетът им за Бостън щеше да излети от летището в Портланд в седем и десет часа, в понеделник. Вик каза на Роджър, че ще го вземе с ягуара в пет и тридесет часа. Лично Вик смяташе, че ще е прекалено рано, но познаваше добре Роджър и нервните му тикове. Те поговориха за пътуването най-общо, като съвсем съзнателно избегнаха по-специалните му аспекти. Вик нищо не каза за идеята, която го бе осенила, докато си пиеше кафето в „Бентли“ и салфетката лежеше надлежно скътана в предния джоб на якето му. Роджър щеше да приеме идеята му по-добре, когато тръгнеха на път.

Вик възнамеряваше да си тръгне рано и затова реши да провери писмата от следобедната поща. Лиза, секретарката, си беше тръгнала вече, отдавайки се на празниците още от обяд. По дяволите! Днес човек не можеше вече да си намери секретарка, която да остава на работното си място точно до пет часа следобед, със или без празници. Колкото до Вик, той бе убеден, че това е още едно доказателство за продължаващия упадък на западните цивилизации. По всяка вероятност в този момент Лиза, която беше красива, само на двайсет и една години и почти напълно без бюст, се включваше в градския поток от коли, упътила се към Олд Орчард или към Хемптънс, облечена в прилепнали дънки и блузка едва крепящи се на невидими презрамки. „Давай, диско-Лиза!“, помисли си Вик и се усмихна.