Стивън Кинг - Куджо

Усети как го полазват тръпки, усети гняв, ярост.

Дискът на Фрисбито се стрелкаше нагоре и надолу. Вик го следеше с очи.

Той бе подозирал нещо, да. Но да подозираш е едно, а да знаеш — друго. Сега, ако не друго, то поне бе сигурен. Можеше да напише цяло есе за разликата между подозрението и голата истина. А той си бе мислил, че подозренията му са неоснователни — и това караше нещата да изглеждат още по-жестоки. Но дори и да бяха основателни подозренията му, все пак когато не знаеш, не страдаш. Нали така? Когато някой прекосява тъмна стая с дупка в средата на пода, и ако той мине на няколко сантиметра покрай нея, на него не му е нужно да знае, че едва не е паднал вътре. Няма да има страх. Няма — ако светлината е угасена.

Е, той не бе паднал в дупката. Бяха го блъснали в нея. Сърдитата половина в него — ранената, кървящата, ревящата — не желае ни най-малко да се държи като голям човек и да признае, че съществуваха подхлъзвания и от двете страни и безброй много бракове. Майната му на „Пентхаус Форум“ или на „Варианти“, или на както там му казват в наши дни, става въпрос за моята жена , за това, че тя се чука с някого

(където всички сме приятели)

зад гърба ми, когато Тад го няма…

Картините от неговата представа отново започнаха да го спохождат: смачкани чаршафи, обтегнати тела, тихи стенания. Грозни фрази, ужасни думи се нижеха една след друга като тълпа зяпачи, наблюдаващи катастрофа: топла хралупа, космата медена питка, вкарай го вътре, изпразних се, „Аз не се чукам за пари, не се чукам и за слава, но така, както теб те чукам, майче, е голям срам! Мойта дръжка е в задния ти двор. Чукай се за тълпата, наведи се и се обърни…“

„ВЪТРЕ В ЖЕНА МИ“ , мислеше си Вик, агонизирайки, болезнено стиснал ръцете си. ВЪТРЕ В ЖЕНА МИ!

Но неговата разгневена, ранена половина неохотно признаваше, че той не би могъл да си отиде вкъщи и да скъса Дона от бой. Можеше обаче да вземе Тад и да си замине. Обясненията бяха без значение. Ако желаеше, тя трябваше да се опита да го спре, ако бе толкова безочлива, та да го направи. Вик смяташе, че Дона не би го сторила. Да вземе Тад и да отидат на хотел. Да си наеме адвокат. Късай веднага и не се обръщай назад!

Но ако просто грабнеше Тад и го отведеше на хотел, нямаше ли момчето да се уплаши? Нямаше ли да иска обяснение? Той бе само на четири години, ала достатъчно голям, за да разбере, когато нещо върви зле, ужасно зле. Освен това на Вик му предстоеше и пътуване — Бостън, Ню Йорк, Клийвланд. Не му пукаше за пътуването обаче. Не и сега. Ако искаха, старият Шарп и синчето му можеха да отлетят за луната — хич не го бе грижа! Но Вик не беше сам в тази работа. Имаше партньор. Партньорът му имаше жена и две деца. Дори сега, когато бе така жестоко ранен, Вик прие сериозно отговорността си, поне до толкова, че да се нагърби с всички действия за спасяване на парите на „Шарп“, а това означаваше: да се опита да спаси и „Ад Уъркс“.

И макар и да не искаше да мисли за това, имаше и още един въпрос: защо всъщност Вик желаеше да вземе Тад и да си замине, без дори да чуе нейното обяснение за случилото се? Защото това, че Дона си лягаше с когото й падне, можеше да повлияе зле на Тад ли? Не, не беше за това, а защото съзнанието му веднага бе разбрало, че единственият начин със сигурност да нарани Дона и то дълбоко (така, както него го болеше сега), бе да й вземе Тад. Но нима Вик искаше синът му да се превърне в нещо като манивела или чук? Не, не искаше.

Други въпроси?

Бележката. Да се спрем на бележката. Не това, казваше в тези шест мръсни и вонящи изречения. Помисли си за факта , че такава бележка ти е била изпратена! Някой току-що е убил кокошката, която (извинете ме за сравнението) е снасяла златни яйца. Защо любовникът на Дона е изпратил тази бележка?

Защото кокошката е престанала да снася златни яйца, разбира се. И неизвестният, изпратил бележката, си е умрял от яд.

Дали Дона го е оставила?

Вик се опитваше да види нещата иначе и не можеше. Лишено от внезапната си шокираща сила, изречението „С ТАКЪВ КЕФ Я ШИБАХ, ТА ЧАК ГОВНОТО Й СЕ ДРЪПНА“ беше всъщност случая с кучето, което не дава кокала и щом не може да го изяде, се изпикава отгоре му, та да не може и друг да го вземе. Не беше много логично, но ах, колко успокояващо бе! Новата по-ведра атмосфера вкъщи също можеше да се обясни с този развой на нещата — почти осезаемото чувство на облекчение, което Дона излъчваше. Тя бе изоставила непознатия и той отвръщаше с удар срещу съпруга й, изпращайки анонимна бележка.