Стивън Кинг - Куджо

Черити чувстваше кожата си студена и настръхнала, сякаш току-що се бе спазарила с дявола.

— Аз трябва да те напердаша — рече Джо учудено. Той й заговори така, както се говореше на дете, което не е разбрало някакъв много лесен пример за причина и следствие. — Ще го взема с мене на лов, ако аз поискам и когато поискам. Ти май не разбираш. Той е и мой син, бога ми! Ако пожелая и когато пожелая! — Джо се усмихна, доволен от ефекта. — Сега… ясно ли ти е?

Черити го изгледа право в очите.

— Не — отвърна тя. — Няма да го вземеш.

Тогава той изведнъж се изправи. Столът му се преобърна.

— Ще сложа край на всичко това — каза Черити.

Искаше й се да се дръпне от него, но това също щеше да означава край. Една грешна стъпка, един знак, че се огъва и той щеше да скочи отгоре й.

Джо започна да разкопчава колана си.

— Трябва да те нашибам с камшик, Черити — рече той със съжаление.

— Ще сложа край на всичко това, както и с каквото мога. Ще отида в училището му и ще кажа, че е изчезнал. Ще отида при шерифа Банърман и ще го уведомя, че синът ми е отвлечен. Но най-вече… ще се погрижа самият той да не иска да дойде с тебе.

Джо измъкна колана от халките на панталона си и той увисна с катарамата надолу, разлюляна като махало.

— Единственият начин, по който ще можеш да го вземеш със себе си и онези пияни зверове, преди Брет да навърши петнадесет години е, ако аз го пусна — каза Черити. — Удряй ме с колана си, щом искаш, Джо Кембър, но нищо няма да промениш с това!

— Така ли?

— Да, аз ти заявявам, че е точно така.

Ала изведнъж той сякаш не беше вече в стаята, заедно с нея. Погледът му се зарея някъде, сякаш премисляше нещо. Черити го бе виждала така и друг път. Нещо току-що му беше дошло на ум — някаква нова величина, която, колкото и трудно да беше, трябваше да се вмъкне в уравнението. Черити се молеше каквато и да бе тази величина, да бъде откъм нейната страна на равенството. Никога преди тя не му се бе противопоставяла и се боеше.

Внезапно Кембър се усмихна.

— Ама и ти си една! Огън и жупел!

Черити мълчеше. Джо започна да нанизва обратно колана на панталоните си. Той продължаваше да се усмихва, а погледът му беше все така зареян някъде.

— Ще се чукаш ли с мене също тъй огнено? Като онези малки мексикански бомбички?

Тя все още мълчеше, все още нащрек.

— Ако кажа, че ти и той можете да заминете, какво тогава? Ще можем ли ти и аз да отлетим за малко на луната?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че всичко е наред. Ти и той заминавате.

Джо прекоси стаята с тихата си и лека стъпка, а Черити изстина при мисълта, че той би могъл само преди минута да я прекоси много по-бързо и за нула време да я нашиба с колана си. И кой ли би могъл да го спре? Това, което един мъж правеше с или на жена си, си беше лично негова работа. Тя нямаше да направи или каже нещо. Заради Брет. Заради гордостта си.

Джо сложи ръка на рамото й, после я плъзна към гърдите й, стисна я.

— Хайде — каза той. — Искам те.

— Брет…

— Няма да си дойде преди девет. Хайде! Казах ти, че ще заминете. Можеш да кажеш поне едно „мерси“, нали?

Някаква пълна абсурдност се надигна в нея и се изтръгна от устните й, преди Черити да може да я спре.

— Свали си шапката.

Джо захвърли шапката си нехайно, ухилен. Зъбите му бяха съвсем жълти. Предните му два зъба бяха изкуствени.

— Ако имахме пари, можехме сега да се чукаме върху килим, постлан с долари — каза той. — Видях го в един филм.

Джо я поведе нагоре към спалнята, а тя все още очакваше той изведнъж да стане пак зъл. Но не стана. Люби се с нея по обичайния си начин: бързо и грубо, ала не беше от злоба. Причиняваше й болка, но не умишлено и тази нощ за десети или единадесети път, откакто бяха женени, Черити получи оргазъм. Отдаде му се със затворени очи, чувствайки как брадичката му притиска темето й. Тя заглуши вика, който се надигна в нея. Ако бе извикала, Джо щеше да стане подозрителен. Не бе сигурна дали той знае, че онова, което в края винаги се случваше на мъжете, понякога се случваше и на жените.

Скоро след това (и още около час преди Брет да си дойде от Дейв Бъргърън), Джо я остави, без да й каже къде отива. Тя предполагаше, че отива при Гари Първиър, където щеше да започне пиенето. Черити лежеше в леглото и си мислеше дали това, което беше направила и което бе обещала, си струваше труда. Сълзите напираха ала тя ги задържаше. Лежеше изпъната и с пламнали очи. Малко преди да влезе Брет (влизането му бе известено от джафкането на Куджо и затръшването на задната врата на къщата), луната изгря в цялото си студено и сребристо великолепие. „Много я е грижа луната“, помисли си Черити, но това не й донесе облекчение.