Стивън Кинг - Куджо

Изведнъж една нова перспектива, една нова гледна точка подскочи в съзнанието му. Дойде неочаквано и внезапно. Вик замря така, както бе поднесъл чашата с кафето към устата си. Очите му се разшириха. В представата си той виждаше двама мъже — може би той и Роджър, или пък стария Шарп и застаряващото му синче, как хвърлят пръст в някакъв гроб. Лопатите им святкат в тъмнината, един фенер мъждука пресекливо във ветровитата нощ. Вали дъжд. Тези енергични гробари хвърлят зад себе си по някой друг уплашен поглед. Това е погребение в тъмната нощ — тихо и скрито. Те погребват Професора „Шарп“ тайно и точно това е нередно .

— Нередно — измърмори на глас Вик.

Разбира се, че беше нередно. Защото, ако щяха да го погребват в тъмната нощ, той никога не би могъл да каже, че съжалява.

Вик извади тънък флумастер от вътрешния си джоб, взе една книжна салфетка от поставените на масата и надраска отгоре й:

ПРОФЕСОРЪТ „ШАРП“ ТРЯБВА ДА СЕ ИЗВИНИ.

Погледна написаното — мастилото попиваше в салфетката и буквите ставаха дебели и разлети. Отдолу Вик добави:

ПРИЛИЧНО НОГРЕБЕНИЕ

А под него:

ПОГРЕБЕНИЕ НА ДНЕВНА СВЕТЛИНА!

Все още не бе съвсем сигурен какво трябваше да означава това — беше повече метафора, отколкото нещо смислено, но точно така му идваха най-сполучливите идеи. А в това имаше хляб. Вик бе сигурен.

Куджо лежеше на пода в полумрака на гаража. Вътре бе горещо, ала навън бе още по-лошо… а дневната светлина бе толкова ярка. Както никога преди. Всъщност той дори не бе усещал каква точно е светлината. Ала сега усещаше. Главата го болеше, мускулите го боляха. И очите го боляха от ярката светлина. Беше му горещо. Болеше го и муцуната — там, където бе одраскан. Болеше го и бе забрала.

МЪЖЪТ бе отишъл някъде. Скоро след него МОМЧЕТО и ЖЕНАТА също тръгнаха на някъде и го оставиха сам. МОМЧЕТО бе оставило голяма купа с храна за него, но Куджо бе хапнал едва-едва. Храната го караше да се чувства по-зле, вместо по-добре и той не се докосна повече до нея.

Сега, изведнъж се чу бръмченето на камион, който завиваше по алеята. Куджо стана и отиде до вратата на стобора, знаейки вече, че това беше някой чужд човек. Той познаваше звука от камиона на МЪЖА и бръмченето на семейния автомобил. Куджо застана така на прага, провесил глава навън, на дневната светлина, от която така го боляха очите. Камионът се приближи със задната си част по алеята нагоре и спря. Двама мъже слязоха от кабината и дойдоха отзад. Единият вдигна задната врата нагоре. Шумът болезнено проряза ушите на Куджо, който жално изквича и се върна вътре в благодатния мрак.

Камионът беше от магазина за машини в Портланд. Три часа преди това Черити Кембър и нейният все още смаян син бяха отишли в офиса на магазина на Брайтън Авеню и тя бе написала чек за една нова трансмисионна машина по цени на едро — точно хиляда двеста четиридесет и един и седемдесет и един цента, включващо данъка. Преди да отиде в магазина за машини, Черити се бе отбила в държавния магазин за алкохолни напитки на Конгрес Стрийт, за да попълни формуляр, с който да получи печалбата си от държавната лотария. Беше казала на Брет, че не бива в никакъв случай да влиза вътре и той остана да я чака на тротоара, пъхнал ръце в джобовете си.

Чиновникът й каза, че тя ще получи чека си по пощата от Комисията по държавната лотария. За колко време ли? Най-много две седмици. Сумата щеше да е осемстотин долара по-малко, заради данъците и тя се базираше на декларацията й, относно годишния доход на Джо.

Приспадането на данъците ни най-малко не ядоса Черити. До момента, в който чиновникът провери номера на билета й в своя списък, тя бе затаила дъх, все още не вярваща, че това се случваше точно на нея. После служителят бе кимнал с глава, бе я поздравил и дори бе извикал управителя от офиса, за да му я представи. Всичко това беше без значение. Имаше значение само фактът, че сега тя отново можеше да диша спокойно и билетът вече на беше нейна грижа. Той бе върнат в лоното на Комисията по Държавната лотария и нейният чек щеше да бъде пуснат по пощата — чудодейна, загадъчна, пълна с благодат фраза.

И все пак Черити почувства леко свиване на стомаха, когато билетът с подгънатите краища, който подскачаше в унисон със собствения й, забързан пулс, бе взет и защипан с кламер към попълнения от нея формуляр. Лейди Фортуна бе направила своя избраница. За първи път в живота й, а може би и за последен, тази тежка, муселинена завеса на ежедневието бе повдигната мъничко и за миг тя бе зърнала бляскавия, вълшебен свят отвъд. Черити бе практична жена и със сърцето си чувстваше, че мрази съпруга си и се бои от него повече отколкото признаваше пред себе си. Но и те щяха да остареят заедно, а когато се споминеше, той щеше да й остави дълговете си и… (тя не искаше да го признае дори в най-съкровеното кътче на своето сърце, ала се страхуваше) техния пропаднал син.