Стивън Кинг - Куджо

В седем и половина сутринта, когато Стийв Кемп си мислеше за тенис, а Вик Трентън за това, че трябва да се обади на Джо Кембър във връзка с повредата на колата на жена си, Черити Кембър приготвяше закуската на сина си. Преди половин час Джо беше заминал за Луистън с надеждата да намери предно стъкло за „Камаро 72“ в някое от гробищата за коли или в магазините за употребявани резервни части. Това отлично съвпадаше с плановете на Черити, които бе обмислила внимателно и без да бърза.

Тя постави пред Брет чинията с пържения бекон и яйца и седна до момчето. Малчуганът леко изненадан, вдигна очи от книгата, която четеше в момента. След като приготвеше закуската му, майка му обикновено се залавяше с домакинската работа. Ако човек я заговореше преди втората й чаша кафе за деня, то той рискуваше да бъде здравата наруган.

— Може ли малко да поговорим, Брет?

Леката изненада се превърна в нещо като изумление. Като я погледна, Брет забеляза, че майка му, която иначе бе тиха и мълчалива, сега изглеждаше особена. Беше нервна. Той затвори книгата си и каза:

— Разбира се, мамо.

— Би ли искал… — тя се прокашля и започна отново. — Би ли искал да отидеш в Стратфорд, Кънектикът и да видиш леля си Холи и братовчедите си?

Брет се ухили. Той бе напускал Мейн само два пъти досега и то съвсем скоро, когато отиде с баща си до Портсмут в Ню Хемпшиър. Тогава баща му го заведе на търга на използвани коли и купи един „Форд’58“, останал с половин двигател.

— Разбира се! — отвърна Брет. — Кога?

— Мислех да тръгнем в понеделник — отвърна Черити. — След празника на четвърти юли. Ще бъдем там една седмица. Може ли да стане?

— Предполагам, че да. Леле, май татко ще има много работа през следващата седмица. Той сигурно…

— Още не съм казала на баща ти.

Усмивката на Брет угасна. Той взе едно парче от бекона и започна да яде.

— Ами зная, че татко обеща на Ричи Симс да оправи мотора на комбайна му. А и мистър Милър от училището ще докара форда си, защото му тече резервоарът. А пък…

— Имах предвид да отидем само ние двамата — каза Черити. — С автобуса от Портллланд.

Брет я изгледа със съмнение. Навън по стълбите на задната тераса бавно се изкачваше Куджо. Той се срути тежко върху дъските под навеса и глухо изръмжа. Погледна унило МОМЧЕТО и ЖЕНАТА . Очите му бяха зачервени. В момента му беше много зле. Много зле, наистина.

— Егати, мамо! Не знам…

— Стига с това „егати“. Все едно, че ругаеш.

— Извинявай.

— Искаш ли да отидем? Ако баща ти разреши?

— Да, наистина! Смяташ ли, че наистина можем да отидем?

— Може би.

Черити вдигна очи от умивалника и се загледа замислено навън.

— Далече ли е Стратфорд, мамо?

— На около шестстотин километра, предполагам.

— Ега… искам да кажа… леле, колко е далече! А дали…

— Брет.

Той изгледа майка си с интерес. Онази особена напрегнатост отново се появи в гласа й, онова нервно безпокойство…

— Какво, мамо?

— Можеш ли да се сетиш за нещо, което баща ти много би искал да има?

Брет помисли малко, после се усмихна.

— Ами, май че винаги е искал да има нова трансмисионна машина. Може да извади скапания мотор на комбайна на Ричи Симс като гъ… като едното нищо. — Брет се изчерви и добави: — Но ти не можеш да му купиш такова нещо, мамо. То струва много мангизи.

Много мангизи. Израза, който Джо използваше вместо „много скъп“, Черити го мразеше.

— Колко много?

— Ами, онази в каталога е хиляда и седемстотин долара, но татко може да я купи от мистър Беласко в Портланд и по цени на едро. Татко казва, че мистър Беласко се бои от него.

— Смяташ ли, че това е много умно? — попита Черити троснато.

Брет се изправи на стола си, малко уплашен от нейната строгост. Той изобщо не си спомняше някога майка му да бе реагирала така. Дори Куджо, легнал отвън при задната тераса, леко изправи ушите си.

— Е? Смяташ ли?

— Не, мамо — отвърна Брет, а Черити отчаяно почувства, че той я лъже. Ако някой можеше да изплаши някого и да купи по цени на едро, то този някой минаваше за голям умник. Тя бе усетила възхищението в гласа на момчето, дори то да не беше. Иска да бъде точно като него. Мисли си, че баща му е много велик, щом може да изплаши някого, о, Боже!

— В това да плашиш хората няма нищо умно. Нужно е само да имаш силен глас и зъл нрав. Но не и ум. — Тя понижи глас и го потупа по ръката. — Хайде, изяж си яйцата. Нямам намерение да ти викам. От жегата е, предполагам.