Стивън Кинг - Куджо

— Трябва техник — отвърна Вик. — Нямам такива инструменти. А дори и да имах, вероятно щях да ги повредя още повече, вместо да ги оправя.

— По дяволите! — изруга мрачно Дона и ритна гумата. — Тези неща никога не се случват по време на гаранционния период.

„Пинто“-то На Дона бе извървяло тридесет и пет хиляди километра, но все пак оставаха още шест месеца докато го изплатят, за да стане изцяло тяхно.

— И това е също като Конституцията — рече Вик, сложи вентилатора на мястото му и завинти гайката.

— Сигурно ще трябва да я закарам в Саут Перис, докато Тад е в детския лагер. Трябва обаче да наема кола, щом тебе няма да те има. Ще ме закарат ли до Саут Перис, Вик?

— Разбира се, но защо ти е? Закарай я в гаража на Джо Кембър. Само на десетина километра е, а и той работи добре. Помниш ли, когато се счупи лагерът на ягуара? Извади го с верига, оплетена от стари кабели на телефонен стълб и ми взе само десет долара. Леле, ако бях отишъл на онова място в Портланд, щяха да ме натоварят като трофеен елен.

— Онзи човек не ми харесва — каза Дона. — имам предвид, че беше доста на градус.

— Защо не ти хареса?

— Шареха му очите.

Вик се засмя.

— Мила, щом ти си наблизо, как да не му шарят очите?!

— Благодаря — отвърна Дона. — На една жена не винаги й е приятно да я гледат. Неприятно е, когато усещаш, че те разсъбличат мислено. — Тя замълча и на Вик се стори, че някак особено се загледа в червеното зарево на запад. После отново погледна към него. — Някои мъже те карат да мислиш, че в главите им непрекъснато се върти един и същ филм: „Изнасилването на Сабинянките“, и че ти играеш… главната роля.

Вик изпита странното и неприятно усещане, че Дона… пак говореше за няколко неща едновременно. Но той не искаше да се рови в това, когато най-после загърбваше един отвратителен месец.

— Мила, той сигурно е безопасен. Има си и жена, и дете…

— Да, вероятно си прав — каза Дона и скръсти ръце пред гърдите си, обхващайки с длани лактите си, което беше сигурен знак, че е нервна.

— Виж — рече Вик. — Аз ще закарам твоето „Пинто“ тази събота и ако трябва, ще го оставя там. Става ли? Така Кембър ще може веднага да се залови за работа. Ще изпия няколко бири с него, ще поиграя с кучето му. Помниш ли онзи Сан Бернар?

Дона се засмя.

— Помня дори името му. Той едва не събори Тад докато го ближеше. Не си ли спомняш?

Вик кимна.

— Целия следобед Тад тичаше след него и викаше: „Куууджо… туук, Куууджо!“

И двамата се разсмяха.

— Понякога се чувствам толкова неловко — каза Дона. — Ако знаех как да превключвам ръчно, щях да използвам ягуара, докато те няма…

— Добре си е така. Ягуарът е малко ексцентричен. Трябва да му говориш.

И Вик затвори капака на „Пинто“-то.

— Ах, глупчо — изпъшка Дона, — чашата ти беше вътре.

Вик така глуповато се опули, че Дона избухна в буен смях. След миг и той започна да се смее. Горе-долу по същото време Стийв Кемп пусна писмото си в пощата, която бе на по-малко от пет километра път.

По-късно, когато съвсем се здрачи и малко захладня, първите светулки започнаха до порят огнени шевове в задния двор, където Вик люлееше сина си.

— По-високо, татко! По-високо!

— Ако те залюлея толкова високо, ще се преобърнеш, момче.

— Тогава искам отдолу, татко! Искам отдолу!

Вик хвана люлката отдолу и силно тласна нагоре към небето, където тъкмо се появяваха първите звезди, после изтича назад заедно с нея. Тад пищеше екзалтирано — главата му отметната назад, косата му развявана от вятъра.

— Много беше хубаво, татко! Хайде пак!

Вик хвана люлката на сина си, този път отпред и Тад се стрелна нагоре в душната, знойна нощ. Леля Еви Чалмърс живееше наблизо и екзалтираните крясъци на Тад бяха последното нещо, което чу, докато умираше. Сърцето й не издържа. Една от тънките му като хартия стени изведнъж (и почти безболезнено) се скъса, както леля Еви си седеше на стола в кухнята с чаша кафе до едната ръка и дълга цигара в другата. Тя се облегна назад, пред очите й притъмня и някъде далеч леля Еви чу как някакво дете вика; за миг й се стори, че виковете са радостни, но преди да издъхне (сякаш някой силно, но внимателно я блъсна отзад), тя си помисли, че това дете вика обхванато от агонизиращ страх. След това леля Еви издъхна и нейната племенница Аби щеше да я намери на следния ден студена като кафето в чашата до нея, цигарата й — превърнала се във фина и крехка тръбичка от пепел, а долното й чене излязло навън от набръчканата й уста, сякаш бе дупка, пълна с човешки зъби.