Стивън Кинг - Куджо

— Здрасти, мога ли с нещо да ви бъда полезен? — попита Стийв и си помисли, че ще пусне писмото, веднага щом се освободи от тях.

Тази вечер, когато слънцето клонеше на запад — кръгло, червено и огнено, Вик Трентън надничаше в колата на жена си с риза завързана през кръста му. Дона стоеше до него. Изглеждаше млада и свежа в белите си къси панталони и червена карирана блуза без ръкави. Беше боса. Тад, само по бански, караше тротинетката си нагоре-надолу по алеята като луд, играейки на някаква своя игра, при която Понч и Джон от пиесата „Чипс“ се сражаваха срещу Доарт Вейдър.

— Сложила съм ти лед в чая. Изпий го преди да се е разтопил — каза Дона на Вик.

— Ъхъ.

Чашата бе закрепена отстрани до капака на колата. Той отпи няколко глътки, постави я обратно без да погледни и тя се хлъзна право… в ръцете на жена му.

— Ей, какъв рефлекс имаш — рече Вик.

Тя се усмихна.

— Просто те познавам, когато мисълта ти е другаде. Това е всичко. Виж — нито една капка не се разля.

Те се погледнаха и се усмихнаха един на друг. „Хубав миг“ — помисли си Вик. Навярно се дължеше на въображението му или пък на това, че му се искаше да е така, но напоследък често се случваха такива хубави мигове. По-малко бяха обидните думи. По-рядко настъпваше студено мълчание или може би безразличие (а то бе дори още по-лошо). Вик не знаеше каква е причината, но беше благодарен.

— Направо се за А-групата — каза той. — Но трябва още доста да потренираш, детето ми, преди да станеш велика.

— И тъй, какво й е на колата ми, треньоре?

Вик беше свалил вентилатора и го бе поставил на алеята. „Никога не съм виждала такова Фризби“, бе казал Тад делово само преди няколко минути, заобикаляйки покрай него с тротинетката си. Вик отново се надвеси над двигателя и разсеяно посочи с отверката към карбуратора.

— От карбуратора е. Мисля, че едно от буталата заяжда.

— Лошо ли е?

— Не много — отвърна той. — Но няма да можеш да тръгнеш, ако буталото заяде и остане затворено. Буталата контролират постъпването на гориво в карбуратора, а без гориво не можеш да караш. Важно е като самата ни Конституция, мила.

— Татко, ще ме полюлееш ли на люлката?

— Да, почакай малко.

— Добре, ще те чакам отзад!

Тад тръгна към задната част на къщата, където Вик беше направил детска площадка миналото лято, смазвайки добре стомаха си с джин-тоник. Работеше според едни чертежи всяка вечер след работа и в почивните дни, а гласовете на спортните коментатори на срещата с Бостън Ред Сокс ечаха от транзистора до него. Тад, тогава тригодишен, седеше върху козирката на прозореца на мазето или върху стъпалата на задното стълбище, подпрял с ръце брадичката си, и от време на време му подаваше разни неща, наблюдавайки го мълчаливо. Миналото лято. Хубаво лято беше, не така адски горещо, както сега. Тогава бе започнал да мисли, че Дона най-после е свикнала с Мейн, Касъл Рок и „Ад Уъркс“ и е разбрала, че те са много полезни и за тримата.

След това се бе появило онова необяснимо и лошо чувство — най-лошата му проява беше глождещото и почти налудничава усещане, че нещата бяха много по-зле отколкото той си представяше. Наредбата в къщата изведнъж започна да изглежда сякаш не на мястото си — като че ли някаква невидима ръка разместваше мебелите. Беше си втълпил побърканата мисъл (дали наистина бе ПОБЪРКАНА?), че Дона твърде често сменя чаршафите. Те винаги бяха чисти. И една нощ престарият, вечен въпрос подскочи в съзнанието му, отеквайки грозно: Кой друг спи в моето легло?

Сега май нещата се бяха пооправили. Ако не бяха пустите Малини-Пралини и наближаващото, скапано пътуване, това лято щеше също да бъде хубаво за Вик. Може би наистина щеше да се окаже хубаво. Понякога човек успяваше все пак. Не всички надежди бяха напразни. Искаше му се да вярва в това макар, че надеждите му никога не бяха подлагани на сериозни изпитания.

— Тад! — изкрещя Дона, а малкият закова на място така, че гумите изскърцаха. — Прибери си тротинетката в гаража.

— Мамооо!

— Веднага, моля те, господинчо!

— Господинцо! — каза Тад и се засмя в шепите си. — Ти не си си прибрала колата, мамо.

— Татко ти работи по моята кола.

— Да, но…

— Послушай майка си, Тадър — каза Вик и вдигна вентилатора. — След малко идвам.

Тад се качи на тротинетката си, подкарвайки към гаража и издавайки някакви силни, протяжни звуци, наподобяващи сирена на линейка.

— Защо го слагаш обратно? — попита Дона. — Няма ли да го поправиш?