Стивън Кинг - Куджо

Въздухът ухаеше на лак, избелващи агенти и безир.

В една стара пътна чанта Стийв си бе сложил чисто бельо с цел да се преоблече, след като се изчука с любимото котенце. Сега той запрати чантата към отсрещната стена, а тя отскочи от нея и падна върху една тоалетка. Стийв отиде до тоалетката и хвърли чантата настрана. Когато падаше, той отново я ритна с крак и тя се удари в тавана, а после падна на едната си страна като простреляно животно. Чак тогава Стийв се спря, дишайки тежко и поемайки силните миризми, загледан тъпо в трите стола, чиито седалки бе обещал да преплете с нов материал до края на седмицата. Той пъхна палците си в колана на панталоните си. Пръстите му бяха свити в юмруци, долната му устна бе издадена навън, приличаше на дете, което току-що са наругали.

— Жалка уличница! — процеди той задъхано и отиде до чантата. Понечи пак да я ритне, после промени намерението си и я вдигна. Мина през бараката и влезе в къщата, състояща се от три стаи и намираща се в съседство с магазина. Друго и да нямаше, но в къщата цареше адска жега. Влудяваща юлска жега! Направо ти пламваше главата от нея. Кухнята бе пълна с непочистени съдове. Около голямата зелена, найлонова торба, натъпкана с консервни кутии от говеждо месо и риба, бръмчаха мухи. Във всекидневната имаше огромен черно-бял телевизор „Зенит“, който Стийв бе успял да спаси от сметището на Неапол. Един голям котарак с тигрови шарки на име Бърни Карбо спеше върху телевизора, сякаш беше някаква играчка.

Спалнята бе стаята, в която Стийв пишеше. Леглото беше сгъваемо, но не беше оправено; чаршафите бяха колосани от сперма. Колкото и активен полов живот да водеше (а през последните две седмици той беше нулев), Стийв доста често мастурбираше. Мастурбацията според него беше присъща на творческите личности. Срещу леглото му се намираше неговото бюро. Отгоре му имаше голяма, старовремска пишеща машина. От двете страни на бюрото бяха струпани ръкописи. В единия от ъглите на стаята бяха натрупани още ръкописи, някои от тях в кутии, а други привързани с ластици. Стийв пишеше много и много пътуваше. Главният му багаж бяха неговите творби — най-вече стихотворения, няколко разказа, една сюрреалистична пиеса, в която актьорите разменяха величав низ от девет думи и един роман, към който Стийв бе подходил с жар от шест различни гледни точки. Трябваше да живее на едно място поне пет години, за да разопакова напълно багажа си.

Миналия декември, докато се бръснеше, той откри в брадата си първите бели косми. Откритието го хвърли в диво отчаяние и Стийв остана така седмици наред. Оттогава до ден днешен не се бе докоснал до бръснача, сякаш самото бръснене бе станало причина да се видят белите му косми. Беше на тридесет и осем години. Не желаеше да се замисля върху това, но самата мисъл пропълзяваше тайно понякога и го изненадваше. Възрастта му (по-малко от седемстотин дни, преди да стане на четиридесет) го ужасяваше. Той наистина вярваше, че четиридесет години е за другите хора.

Тази кучка! Казваше си непрекъснато Стийв. Тази кучка !

Той беше изоставил десетки жени, откакто за пръв път си бе легнал с една объркана, красива, покорна и безпомощна преподавателка по френски на хонорар (тогава Стийв беше първокурсник), но той самият бе изоставян от жени два или три пъти. Стийв умееше да усети кога една връзка отива към разпадане и винаги се измъкваше пръв. Беше защитна реакция — все едно да пробуташ дама пика на някого при игра на купи. Мъжът трябваше да го направи докато той владееше кучката, иначе тя щеше да го прецака. Така човек играеше на сигурно и много не мислеше за възрастта си. Той бе разбрал, че Дона задържаше леко топката, но го бе ударила. А бе жена, която той можеше лесно да манипулира поне за известно време чрез съчетаване на психологически и сексуални фактори. Дори чрез страх, ако трябваше да бъде брутален. Фактът, че не бе станало точно така, го бе обидил и ядосал така, сякаш го бяха били с камшик до кръв.

Стийв се съблече и хвърли портфейла си заедно с дребните монети върху бюрото. После отиде в банята и взе душ. Когато излезе, се чувстваше по-добре. Отново се облече, нахлузвайки дънките си и една избледняла, домашна риза от чантата. Взе дребните пари от бюрото и ги пъхна в предния си джоб, застана за миг неподвижно и се загледа в кожения си портфейл. Някои от визитните картички бяха изпаднали навън. Винаги се изваждаха, защото бяха много. Стийв Кемп имаше портфейл, който бе фрашкан с боклуци. Едно от нещата, които той почти винаги взимаше и прибираше, бяха визитните картички. Те бяха отлично средство за отбелязване на страници в книги, а празното място от обратната страна можеше да се използва за записване на адреси, някои прости указания или телефонни номера. Понякога Стийв взимаше две или три картички, ако се случеше в работилницата на водопроводчика или пък някой застрахователен агент го спреше на улицата. За своята картичка той неизменно искаше размери девет на пет, разтягайки устни в широка, лайняна усмивка.