Стивън Кинг - Куджо

Брет беше на четири години тогава. Сега бе на десет и дори не помнеше леля си Холи, която бе омъжена вече от шест години. Тя имаше малко момче, кръстено на съпруга й и малко момиченце. Черити не бе виждала нито едно от децата, които й бяха родни племенници. Добре, че от време на време Холи изпращаше цветни снимки по пощата.

Тя бе започнала да се страхува да пита Джо. На него му бе омръзнало да я слуша и ако отново му кажеше, той сигурно щеше да я бие. Преди около година и половина за последен път го бе питала дали не може да отидат някъде в Кънектикът на почивка. Не си падаше много по пътуванията този майчин син, Джо Кембър. Беше му най-добре в Касъл Рок. Веднъж в годината той и онова старо пиянде, Гари Първиър, отиваха на север в Мусхед на лов за елени. Миналия ноември Джо бе поискал да вземе и Брет. Черити бе тропнала с крак по пода и не бе отстъпила, въпреки навъсените брътвежи на Джо и горестните очи на Брет. Тя нямаше да пусне момчето си с тази тайфа от мъжища, за да слуша цели две седмици грубиянски думи и мръсни вицове и да гледа в какви животни се превръщат мъжете, когато започнат да се наливат безспир. И щяха да бродят из гората със заредени пушки. Заредени пушки, заредени мъже — рано или късно някой щеше да пострада, независимо от това, че носеха жилетки и шапки в сигнални цветове. Но това нямаше да бъде Брет. Не и синът й.

Чукът удряше стоманата равномерно и ритмично. По едно време спря. Черити си отдъхна за миг. После пак започна.

Тя си мислеше, че все някой ден Брет щеше да отиде с тях и тогава за нея той щеше да бъде свършен. Щеше да се присъедини към тяхната тайфа и винаги след това Черити щеше да бъде за него просто една слугиня в кухнята, която поддържа свърталището чисто. Да, този ден щеше да дойде, тя го знаеше и страдаше. Все пак поне успя да го отложи за една година.

Ами тази година? Щеше ли да успее да го задържи при себе си у дома този ноември? Може би не. Както и да е, би било по-добре (не отлично, но все пак по-добре) ако успееше да заведе Брет първо в Кънектикът. Да го заведе там и да му покаже как… някои…

О, хайде кажи го! Дори само пред себе си!

(КАК НЯКОИ ПОЧТЕНИ ХОРА ЖИВЕЯТ)

Да можеше някак Джо да ги пусне да отидат сами… но нямаше смисъл да се надява. Джо можеше да си ходи сам, където иска, но тя не можеше — нито дори с Брет. Това беше едно от основните им споразумения преди брака. И все пак тя непрекъснато си мислеше колко по-хубаво би било без него. Защото иначе щеше все да кисне в кухнята на Холи, да се налива с бира и нахално да кокори кафявите си очи срещу мъжа й, Джим. Щеше да нервничи и да бърза да си тръгнат, докато накрая и Джим, и Холи започваха да нервничат и да искат те да си тръгнат…

Тя и Брет.

Само двамата.

Можеха да пътуват с автобуса. „Миналия ноември той искаше да вземе Брет със себе си на лов“, помисли си Черити.

И нова мисъл: „Дали ще мога да се спазаря?“

Мраз обви сърцето й и изпълни костите й със стъклени кристали. Щеше ли тя да се съгласи на такава сделка? Джо можеше да вземе Брет със себе си в Мусхед наесен, ако на свой ред ги пуснеше да отидат в Стратфорд с автобуса…

Имаше достатъчно пари… сега имаше… но само с пари нямаше да стане. Джо щеше да й ги вземе и край. Освен ако тя не изиграеше козовете си точно както трябва. Точно… както трябва.

Мисълта й стана по-бърза. Чукането навън престана. Черити видя как Брет излезе от стобора тичешком и почувства смътно облекчение. Някакъв глас в нея твърдо и неизменно я предупреждаваше, че ако нещо лошо се случи с Брет, то това ще стане в тъмното място долу, със стърготините, полепнали по греста и дъсчения под.

Имаше начин. Сигурно имаше начин.

Само трябваше да рискува.

В ръцете си Черити стискаше лотариен билет. Пръстите й непрекъснато го докосваха докато тя стоеше до прозореца и размишляваше.

Когато Стийв Кемп влезе в магазина си, той бе изпаднал в състояние на необуздана ярост. Магазинът му беше в западните покрайнини на Касъл Рок, на шосе единадесет. Беше го взел под наем от един фермер, който имаше имоти, както в Касъл Рок, така и в съседния Бриджтън. Фермерът не беше просто лайно. Той беше Супер Лайно.

В средата на помещението се намираше огромен казан от нагънато желязо, в който Стийв сваляше боята на мебелите и който бе достатъчно голям, за да бъде сварен в него целия мисионерски съвет наведнъж. Около казана се намираха различните обекти за работа: бюра, тоалетки, бюфети, библиотечни шкафове, маси.