Стивън Кинг - Куджо

— Бил съм веднъж-дваж в Бостън — рече Джо. — И внимавай Перверзнико Първиър, да не насъскам кучето срещу тебе!

— Това куче не можеш да го насъскаш и срещу разбеснял се негър, ако ще да държи в ръцете си бръсначи — рече Гари и посегна надолу с ръка, разрошвайки козината на Куджо. — Жена ти какво ще каже?

— Тя не знае, че ще ходим там. Не трябва и да знае.

— Така ли?

— Ще води момчето в Кънектикът при сестра си и оня мухльо, мъжа й. Няма да ги има цяла седмица. Спечелила е пари от лотарията. По-добре веднага да ти кажа. Тъй или иначе съобщиха имената даже по радиото. Всичко е написано във формуляра, дето Черити го подписа.

— Значи е спечелила от лотарията, така ли?

— Пет хиляди долара.

Гари подсвирна. Куджо трепна нервно с уши при този звук.

Джо разказа на Гари онова, което Черити му бе съобщила, докато той вечеряше. Не му каза за караницата им, а го представи като циста сделка, която при това той бе предложил: момчето щеше да отиде с нея в Кънектикът за една седмица и една седмица с него в Мусхед през есента.

— А ти ще отидеш в Бостън, за да похарчиш и ти малко от дивидентите, а, мръснико? — рече Гари, потупа Джо по рамото и се засмя. — Ама и тебе си те бива!

— Че защо не? Помниш ли откога не съм взимал отпуск? Аз не. Не мога да си спомня. Тази седмица нямам много работа. Щеше да ми трябва ден и половина, за да извадя мотора на Ричи и да му оправя клапана. С тая машина обаче ще свърша работата най-много за четири часа. Ще го накарам да я докара тук утре сутринта и до следобед ще съм свършил вече. Имам да оправя и една предавка, но оня е просто учител. От прогимназията. Това може да почака. Както и някои други неща. Просто ще им се обадя и ще им кажа, че излизам в отпуск.

— И какво ще правиш в големия град?

— Ами ще отида до Фенуей да погледам малко как играят „Дед Сокс“. После ще отида до Уошингтън Стрийт…

— Точно на полесражението! Право в целта, знаех си аз! — Гари изпръхтя, наподобявайки смях и се удари по бедрото. — Ще видиш някой и друг мръсен номер и току виж са ти лепнали трипер.

— Сам да отида, не става.

— Е, добре, мога да дойда и аз, стига да ми спуснеш малко от твоите пари, докато си осребря чека.

— Ще го направя — отвърна Джо.

Гари беше пияница, но се отнасяше сериозно към дълговете си.

— Май не съм бил с жена от четиридесет години — рече той замислен. — По-голямата част от фабриката за сперма загубих в болницата във Франция. Това, което ми остана, понякога работи, а понякога не. Ще ми се да разбера дали има още шекер в шекерената ми пръчица.

— Ъхъ — рече Джо, който заваляше вече думите и ушите му бучаха. — И не забравяй за бейзбола. Знайш ли ти кога за последно съм бил във Фенуей?

— Не.

— Хиляда деветстотин шейсет и осма — отвърна Джо, потупвайки Гари по ръката при всяка дума, за да е по-убедителен. При това по-голямата част от питието му се разплиска. — Преди да се роди детето ми. Играха с „Тигрите“ тогава и загубиха с четири на шест. Норм Кеш удари тогава един пощенски гълъб с топката.

— Кога мислиш да тръгнеш?

— В понеделник следобед, някъде около три часа. Жената и синът тръгват сутринта. Ще ги закарам до автогарата в Портланд. През останалото време от сутринта и половината от следобеда ще наваксам каквото имам да наваксвам.

— Колата ли ще вземеш или камиона?

— Колата.

Гари зарея поглед в тъмнината, разнежен и унесен.

— Пиячка, бейзбол, курви — рече той и се изправи на стола си. — За нищо не ме е еня!

— Искаш ли да дойдеш?

— Ъхъ.

Джо нададе вик „Ухуууу!“ и двамата се разсмяха. Никой от тях не забеляза как Куджо рязко вдигна глава от лапите си и тихо заръмжа.

В понеделник сутринта Касъл Рок осъмна в гъста мъгла — оттенъци на перлено и тъмно сиво. Мъглата бе толкова гъста, че Брет Кембър не виждаше дори дъба в двора от прозореца си. А дъбът бе на не повече от тридесет метра.

Къщата все още спеше, но Брет бе вече напълно разсънен. Той щеше да пътува и цялото му същество вибрираше от радостната новина. Само той и майка му. Щеше да бъде хубаво пътуване, Брет чувстваше това, и дълбоко в себе си, съвсем несъзнателно, бе щастлив, че баща му нямаше да бъде с тях. Щеше да се отпусне и да бъде такъв какъвто е, а не да се мъчи да подражава на някакъв мистериозен идеал за мъжественост, който баща му със сигурност бе постигнал, но който самият Брет още не можеше дори да проумее. Чувстваше се добре. Невероятно добре и невероятно бодър. Брет изпитваше съжаление към всички, които не тръгваха да пътуват в тази чудесна, мъглява утрин, която скоро щеше да се превърне в още един жарък ден, веднага щом се стопеше мъглата. Той си беше намислил да седне до прозореца и да наблюдава всичко по пътя от автогарата на Спринг Стрийт до Стратфорд. Дълго време не можа да заспи снощи, а ето сега не беше още дори пет часа… но ако останеше още в леглото, щеше да се пръсне или нещо подобно.