Стивън Кинг - Куджо

Черити бе облечена с най-хубавите си сако и панталони и памучна бяла блуза с къдри около врата. Беше сложила и обеци, а това предизвика удивлението на Брет. Той не си спомняше майка му да бе носила някога обеци, освен на черква.

Брет я бе заварил сама горе в спалнята, когато Черити се обличаше, след като бе приготвила овесената каша за баща му. Почти през цялото време Джо мълчеше, изръмжавайки по някоя едносрична дума в отговор на откъслечните им въпроси. Най-накрая напълно изключи всякакви разговори като настрои радиото на станцията с резултатите от бейзболните мачове. Брет и Черити се страхуваха, че това затишие предвещава някакъв разрушителен ураган и внезапна промяна в мнението на Джо за тяхното пътуване.

Черити бе облякла вече панталона от костюма си и тъкмо слагаше блузата. Брет забеляза, че тя носи сутиен в прасковен цвят, което също го изненада. Той мислеше, че майка му носи само бяло бельо.

— Мамо — рече той притеснен.

Тя се обърна към него… не, по-скоро се втурна срещу него.

— Той каза ли ти нещо?

— Не… не. Става въпрос за Куджо.

— Куджо ли? Какво за Куджо?

— Болен е.

— Как така е болен?

Брет й разказа как като ядял втората си купа с кокосови мечета отвън при задното стълбище, решил да тръгне в мъглата на разходка, и как изведнъж се появил Куджо с кръвясали, безумни очи и пяна на муцуната.

— Освен това не ходеше много добре — завърши Брет. — Знаеш ли, някак странно залиташе. Мисля, че е най-добре да кажа на татко.

— Не! — извика строго майка му и така силно го сграбчи за раменете, че го заболя. — Нищо подобно няма да правиш!

Брет я изгледа изненадан и уплашен. Черити отпусна леко ръцете си върху раменете му и каза по-спокойно:

— Изплашил те е просто като се е появил изведнъж от мъглата. Навярно му няма нищо. Нали?

Брет мълчаливо започна да рови в съзнанието си, за да намери точните думи и да обясни колко ужасно зле е изглеждал Куджо и как за миг си бе помислил, че кучето ще се нахвърли отгоре му. Ала не можа да намери думите. Навярно не искаше да ги намери.

— Ако нещо не е наред — каза Черити, — то сигурно не е толкова важно. Вероятно е гонил някой скункс.

— Не, не миришеше на ск…

— … или може би е тичал след някой мармот, или заек. А може да е попаднал дори на някой елен долу в онова тресавище. Или пък да е ял коприва.

— Да, може би — рече несигурно Брет.

— На баща ти му трябва точно такова нещо — каза Черити. — Представям си какво ще каже: „Болен ли? Ами, той е твое куче, Брет. Ти се погрижи за него. Аз си имам твърде много работа, за да се занимавам с твоя помияр“.

Брет нещастно поклати глава. Той си мислеше съвсем същото, уплашен от мрачното мълчание, с което баща му поглъщаше закуската си, докато гласът на спортния коментатор гърмеше по радиото в кухнята.

— Ако просто оставиш нещата така, Куджо навярно ще се увърти около баща ти и той ще се погрижи — каза Черити. — Той обича Куджо почти толкова, колкото и ти, макар да не го признава. Ако забележи нещо нередно, баща ти ще го закара на ветеринаря в Саут Перис.

— Да, сигурно.

Думите на майка му звучаха убедително, но все пак Брет бе притеснен.

Черити се наведе и го целуна по бузата.

— Ще ти кажа какво ще направим! Ще се обадим на баща ти още тази вечер, ако искаш! Какво ще кажеш? Когато говориш с него, просто му кажи, ама съвсем между другото: „Татко, храниш ли ми кучето?“ И тогава ще разбереш.

— Добре — отвърна Брет.

Той се усмихна на майка си и тя на него също, отдъхвайки си. Опасността бе предотвратена. Но по някакъв странен обрат на нещата, този случай ги накара да се тревожат за нещо друго по време на безкрайно дългия промеждутък, в който Джо паркира колата при задната тераса и мълчаливо започна да товари куфарите им. Те бяха четири на брой. В единия от тях Черити скришом бе сложила всичките си четири албума със снимки. Новата тревога беше във връзка с това че Куджо можеше внезапно да се появи преди още да са отпътували и Джо Кембър да разбере за проблема.

Ала Куджо не се появи.

В този миг Джо отвори задната врата на колата, подаде двете малки чанти на Брет, а сам той взе двете по-тежки и рече:

— Абе жена, много багаж си взела! Сякаш си тръгнала да се развеждаш с мене, а не в Кънектикът.

Черити и Брет се усмихнаха сконфузено. Звучеше като опит за шега, но можеше ли човек да вярва на Джо Кембър?

— Ще мине много бързо.

— Да, сигурно ще се наложи да идвам в Кънектикът и да ви довлека обратно с машината, дето ми я купи — рече Джо, без да се усмихне. Зелената му шапка отново бе на тила му. — Момче, ще се грижиш за майка си, нали?