Стивън Кинг - Куджо

— Германци! Германци! Залегни!

Ала не бяха германците. От тревата изникна Куджо.

— Хей, момче, какво правиш, твойта м… — рече Гари и заекна.

Преди двадесет години бе виждал бясно куче, но човек не можеше лесно да забрави такава гледка. Беше на една бензиностанция в Амоко, на изток от Мечияс. Гари се връщаше от Ийстпорт, където бе лагерувал. Караше стария си мотоциклет, който си бе купил през хиляда деветстотин петдесет и пета година. Някакво пръхтящо и влачещо се, жълтеникаво куче се бе появило изведнъж иззад бензиностанцията като че ли беше призрак. Хълбоците му се движеха навътре и навън в унисон с честите му, задъхани вдишвания и издишвания. От устата му капеше пяна, проточила се във воднистата лига. Очите на кучето се въртяха диво. Задницата му бе клеясала от засъхнали изпражнения. Животното по-скоро се въргаляше, отколкото ходеше, сякаш някой зъл тип му бе разтворил насила устата преди час и го бе налял догоре с долнопробно уиски. „Мамицата му недна!“ извика бензаджията и остави маркуча върху помпата. Втурна се в тясната, мръсна канцелария на бензиностанцията и излезе оттам, стиснал тридесетмилиметров автомат с едрите си, омазани ръце. Бензаджията коленичи с единия си крак на асфалта и стреля. Първият изстрел откъсна левия заден крак на кучето. Кръвта бликна като облак от червени пръски. Гледайки Куджо сега, Гари си спомни, че онова куче изобщо не помръдна. Само кухо се оглеждаше наоколо, сякаш нямаше никаква представа какво става с него. С втория си изстрел бензаджията почти разкъса кучето на две. Парчета от тялото му полепнаха по единствената помпа на бензиностанцията, покривайки я с черни, кървави съсиреци. Миг по-късно дойдоха още трима младежи от полицейския участък в Уошингтън Каунти, седнали плътно, рамо до рамо в хубав пикап, модел 1940-та година. Всички бяха въоръжени. Те се изнизаха в редица и дадоха поне по осем или девет откоса във вече мъртвото куче. Около час след това, докато бензаджията слагаше нов фар върху мотоциклета на Гари, пристигна служителка на Отдела за безпризорни кучета в хубав двуместен Студебейкър. Тя си надяна дълги гумени ръкавици и отряза главата на жълтото куче, за да я занесе в Отдела по здравеопазването.

Куджо изглеждаше много по-жив отколкото нова жълто отдавна забравено куче, но другите симптоми бяха съвсем същите. „Болестта още не е напреднала много“, помисли си Гари. „Но е по-опасен. Мили боже, трябва да си взема пушката…“

И той започна да отстъпва назад.

— Здрасти, Куджо… добро куче, добро момче… добро кученце…

Куджо ръмжеше, застанал в края на поляната с наведена глава и потъмнели, кръвясали очи.

— Добро момче…

За Куджо думите на МЪЖА нищо не означаваха. Бяха безсмислени звуци, като шуменето на вятъра. Значение имаше миризмата , лъхаща от МЪЖА . Беше топла, остра и лютива. Миришеше му на страх. Бе влудяващо и непоносимо. Изведнъж Куджо разбра: МЪЖЪТ бе виновен за болестта му. И той се хвърли напред, а ръмженето му се превърна в свиреп, яростен рев.

Гари видя как кучето се спусна към него. Обърна се и хукна. Едно ухапване, една драскотина означаваше смърт. Той се втурна към стълбите и убежището, което представляваше къщата зад тях. Но бе пил твърде много. Твърде много дълги зими бе прекарал до печката и твърде много дълги, летни нощи — в шезлонга си. Той чу как Куджо го настигна и тогава в този ужасен проблясък от секундата, когато Гари нищо не чу, той разбра, че Куджо бе скочил отгоре му.

В момента, в който бе вдигнал краката си върху първото стъпало, стокилограмовият Сан Бернар го повали като мощен локомотив. Гари падна по очи, останал без дъх. Звярът посегна към тила му, а Гари се опита да се изправи. Кучето отново се хвърли отгоре му и веднага го събори, като почти го задуши с гъстата козина на корема си.

Гари изпищя.

Куджо заби ноктите си в рамото му и мощните му челюсти захапаха голата плът, дърпайки и разкъсвайки сухожилията сякаш бяха конци. Той продължаваше да ръмжи. Бликна силна струя кръв. Гари я почувства как се стича надолу по мършавата му ръка. Той се преобърна и започна да удря с юмруци по посока на кучето. То отстъпи малко и Гари успя да изпълзи още три стъпала нагоре. Тогава Куджо отново скочи отгоре му.

Гари го ритна. Куджо направи ловка маневра и нападна отново — сякаш бе разкъсващ, ръмжащ свредел. От устата му изхвърчаха пръски пяна. Гари усети дъха му. Вонеше на гнило, на мърша. Гари сви дясната си ръка в юмрук и нанесе силен удар върху долната челюст на Куджо. Беше повече късмет. Усилието от удара прониза ръката му чак до рамото, което изгаряше от дълбоката рана.