Стивън Кинг - Куджо

— Желаете ли нещо? — попита стюардесата Роджър с професионалната си, искряща усмивка, която сякаш казваше: „беше ми ужасно приятно да стана в пет и половина сутринта, за да се лашкам от Бангор до Ню Йорк и от Ню Йорк до Атланта“.

Роджър разсеяно поклати глава и тя насочи неземната си усмивка към Вик.

— Нещо за вас, сър? Кифла? Или портокалов сок?

— Можете ли да ми спретнете една водка с тоник? — попита Вик, а Роджър така вдигна глава от вестника си, че чак вратът му изпука.

Усмивката на стюардесата не трепна. Поръчка за концентрати преди девет сутринта не беше новост за нея.

— Ще ви спретна — отвърна тя, — но ще трябва да побързате, за да я гаврътнете цялата. До Бостън наистина няма много време.

— Ще я гаврътна — обеща мрачно Вик, а тя тръгна назад, блестяща в бледосиния си униформен панталон и усмивка.

— Какво ти става? — попита Роджър.

— Какво искаш да кажеш с това „какво ти става“?

— Знаеш какво имам предвид. И бира не съм те виждал да пиеш преди обяд. Дори не по-рано от пет часа сутринта.

— Отпразнувам напускането на кораба — рече Вик.

— Какъв кораб?

— Моторния кораб „Титаник“.

Роджър се намръщи.

— Не смяташ ли, че това е проява на лош вкус?

Всъщност Вик точно така смяташе. Роджър заслужаваше по-добро отношение, но тази сутрин, напрегнат от мрачното си настроение, което го обвиваше като някаква смрадлива пелена, Вик не можа да измисли нещо по-добро. За сметка на това пък той успя да се усмихне, макар и малко кисело. Ала Роджър продължи да се мръщи.

— Виж — рече Вик, — имам една идея за Пралините. Може да ни се разкатаят фамилиите, за да убедим стария Шарп и синчето, обаче може и да успеем.

Роджър го изгледа с явно облекчение. Те винаги бяха работили така. Вик даваше идеите в грубия им вид, а Роджър ги дооформяше и внедряваше. Бяха работили винаги в екип, когато трябваше да се предават идеите им на масмедиите, за да се представят на публиката.

— Какво е?

— Дай ми още малко време — рече Вик. — Да кажем — до довечера. Тогава ще развеем байрака…

— … и ще видим кой ще се нагъзи тогава — довърши Роджър и се ухили. Той отново и със замах разтвори вестника си на страницата с финансовите новини. — Окей. Щом ще я чуем довечера. Изделията на „Шарп“ се покачиха с още една осма миналата седмица. Ти знаеш ли за това?

— Фукльо! — измърмори Вик и отново погледна през прозореца.

Вече нямаше мъгла. Денят бе ясен като звън на камбана. Плажовете при Кенибънк, Огънкуит и Йорк бяха като панорамна гледка върху пощенска картичка — кобалтовосиньо море, жълтокафяв пясък, а по-нататък — ниските хълмове, характерни за ландшафта на Мейн, както и обширните полета и ивици смърч, които се простираха на запад и се губеха в далечината. Красота! А тя още повече засилваше чувството му за подтиснатост.

„Ако трябва да плача, да ме вземат мътните, но ще отида в кенефа и там ще го направя“, помисли си Вик с горчивина. Шест изречения върху лист евтина хартия го бяха докарали до това състояние. Светът беше дяволски крехък и чуплив. Чуплив като онези великденски яйца с красиви и ярки цветове отвън, но кухи отвътре. Само миналата седмица той си мислеше да вземе Тад и да се премести някъде. А сега се чудеше дали Тад и Дона ще са още там, когато се върнеха с Роджър. Не беше ли възможно Дона просто да вземе детето и да избяга, навярно при майка си в Поконос?

Разбира се, че бе възможно. Тя можеше да реши, че десет дни раздяла са недостатъчни както за него, така и за нея. Навярно би било по-добре да се разделят за шест месеца. При това тя имаше Тад сега. Притежанието ти даваше девет точки преднина според закона, нали?

„А може би“, говореше в него някакъв гаден и клеветнически глас, „може би знае къде е Кемп. Вероятно ще реши да отиде при него. Да опита с него известен период от време. Те двамата могат заедно след години да си спомнят щастливото минало.“ „Ето, това се нарича понеделнишки гадни мисли“, каза си Вик с безпокойство.

Но тези мисли не го напуснаха. Почти, но не съвсем.

Вик успя да пресуши питието си до последната капка преди самолета да кацне в Логан. Това доведе до стомашни киселини, които щяха да траят цялата сутрин (и също като мисълта за Дона и Стийв Кемп, прекарващи времето си заедно, те щяха да се появяват отново и отново, дори да изгълташе цяла опаковка хапчета „Тъмс“.), но чувството му за потиснатост се поуталожи и в крайна сметка може би си струваше.

Може би.

Джо Кембър изгледа петното върху пода на гаража намиращо се точно под менгемето с нещо като учудване. Той отново нахлупи зелената си филцова шапка над очите и за още няколко мига се втренчи в онова, което гледаше. После пъхна пръсти между зъбите и изсвири пронизително.