Стивън Кинг - Куджо

В десет часа сутринта Тад Трентън играеше с камиончетата си в своята стая. През своя четири годишен живот на тази земя Тад бе събрал цели тридесет камиончета — една внушителна колекция, като се започнеше от пластмасовите колички, струващи седемдесет и девет цента, които баща му купуваше от аптеката, където купуваше и списанието си „Таймс“ в сряда вечер (човек трябваше да играе много внимателно със седемдесет и девет центови, защото бяха ПРОИЗВЕДЕНИ В ТАЙВАН и имаха склонност да се разпадат на съставните си части) и се стигнеше до първенеца в категорията си — големият жълт булдозер „Тонка“, който стигаше до коленете му, когато Тад се изправеше.

Имаше и различни „Човеци“, които се побираха в кабината на камиончетата. Някои от тях бяха кръглоглави човечета, отмъкнати от играчките му в детската градина. Други бяха войници. Доста от другите бяха „звездни бойци“. Те включваха: Люк, Хан Соло, Супергадината (разбирайте Дарт Вейдър), Боецът Беспин и абсолютния любимец на Тад — Лакомчо. Винаги на Лакомчо се падаше да кара „Тонка“-дозера.

Понякога Тад играеше на „Бароните на щастливия случай“ с камиончетата си, а друг път на „БеДжей и мечката“. В други случаи играеше на ченгета и контрабандисти (родителите му го бяха водили два пъти в увеселителния парк в Норуей, за да види „Бялата светкавица“ и „Бялата треска“ и Тад бе силно впечатлен), а понякога играеше на игра измислена от него самия. Тя се казваше: Как се бутат наведнъж десет камиона.

Ала играта, която играеше най-често (и която играеше в момента), нямаше име. Тя се състоеше в следното: Тад измъкваше камиончетата и „човеците“ от двете големи кутии за играчки и нареждаше камионите заедно с човеците в тях в диагонални успоредни редици, сякаш бяха паркирани на пряко в някоя улица, която само Тад виждаше. След това той много бавно ги предвижваше един по един до другия край на стаята и ги нареждаше плътно един до друг. Понякога момчето повтаряше този цикъл петнадесет пъти в разстояние на час или повече, без да му омръзва.

Както Вик така и Дона бяха изумени от тази игра. Беше обезпокояващо все пак да гледаш как Тад повтаря непрекъснато този ритуал. И двамата го бяха питали какво толкова хубаво има в това, ала Тад не притежаваше нужния речник, за да обясни. „Бароните на щастливия случай“, Ченгета и контрабандисти и Как се бутат наведнъж десет камиона бяха прости, шумни игри — бум-бум! Играта без име беше тиха, спокойна, сдържана, подредена. Да беше речникът на Тад по-богат, той щеше да може да обясни на родителите си, че това е неговият начин да каже: „Край!“ и с това да открехне вратата към по-дълбоки размисли.

Сега, докато играеше, малкият си мислеше, че нещо не е наред.

Очите му по навик (неволно) се отместиха върху вратата на килера, но проблемът не беше там. Вратата беше здраво заключена и откакто Думите за Чудовището се четяха, тя нито веднъж не се отвори. Не, нещо друго не беше както трябва.

Тад не знаеше какво е това нещо, а и не бе сигурен дали изобщо иска да знае. Но, също като Брет Кембър, той умело разпознаваше подводните течения на реката, течаща в родителското корито, върху която Тад се носеше. Съвсем наскоро той бе почувствал, че някъде има водовъртежи, пясъчни прагове или капани, скрити под повърхността. Можеше да има бързеи. Или някой водопад. Всичко можеше да бъде.

Нещата между майка му и баща му не бяха наред.

Чувстваше се в начина, по който се гледаха. Начина, по който си говореха. Беше изписано върху лицата им и зад тях. В мислите им.

Тад приключи с камиончетата — нареди ги всичките, калник до калник, от другата страна на невидимата улица, стана и отиде до прозореца. Коленете го боляха малко, защото бе играл играта без да има доста време. Долу, в задния двор майка му простираше прането. Преди половин час тя се бе опитала да се обади на онзи човек за колата, но него го нямаше. Майка му доста почака на телефона с надеждата някой да се обади отсреща, но най-после трясна слушалката, ядосана. А тя почти никога не се ядосваше от толкова дребни неща.

Докато Тад я гледаше, тя простря и последните два чаршафа. Погледна ги… после раменете й някак се отпуснаха. Отиде до ябълката зад двойното въже, застана до нея и от позата й — леко разкрачена, с наведена глава и потръпващи рамене — Тад разбра, че чайка му плаче. Той я погледа още малко, после се върна при камиончетата си. Някъде долу в стомаха нещо се свиваше. Баща му вече му липсваше, и то много, но това тук беше по-лошо.