Стивън Кинг - Куджо

Куджо отново отстъпи.

Гари погледна кучето. Мършавите му, голи гърди бързо се повдигаха. Лицето му пепеляво. От разкъсаното му рамо шуртеше кръв, която обливаше цимента на стълбището.

— Хайде, курвенско изчадие! — изкрещя Гари. — Хайде де! Не ми пука! Чуваш ли? Не ми пука!

Но Куджо отстъпи още една крачка назад.

Думите все още нямаха смисъл, но МЪЖЪТ вече не миришеше на страх. Куджо вече не знаеше дали иска да го разкъса или не. Болеше го, така ужасно го болеше, а светът беше такава невероятна, луда смесица от усещания и картини…

Гари търпеливо се изправи на краката си и заднешком изкачи последните две стъпала. Изправи се с гръб към вратата, опипвайки зад себе си за дръжката на бравата. Рамото му пареше така сякаш под кожата му бяха налели бензин. Съзнанието му крещеше „Бяс! Аз съм болен от бяс!“

Нямаше значение. Спокойно, не всичко наведнъж. Пушката му беше в килера. Слава на Исуса, че Брет Кембър и Черити ги нямаше у тях. Това си беше истинска божа милост.

Гари напипа дръжката и отвори вратата. Не изпусна Куджо от погледа си, докато не влезе вътре и не затвори вратата зад себе си. Тогава изведнъж го обхвана огромно облекчение. Краката му бяха сякаш от восък. За момент всичко наоколо заплува в някаква мъгла и той запази разсъдъка си, като изплези езика си и го прехапа. Не беше време да се размеква като госпожица. Ако искаше, можеше да се разкисне, след като убиеше кучето. Господи, колко зор видя навън. За малко да пукне!

Гари се обърна и тръгна надолу по тъмния коридор към коридора. Точно тогава Куджо влетя в стаята, разбивайки на трески долната част на вратата. Кожата на муцуната му бе дръпната назад, оголвайки зъбите му в зловещо ухилена гримаса, а от гърдите му се изтръгна кух, насечен лай.

Гари изпищя отново, обръщайки се тъкмо навреме, за да хване Куджо с две ръце, а звярът отново връхлетя отгоре му, повличайки го надолу по коридора. Гари се накланяше ту наляво, ту надясно, опитвайки се да запази равновесие. За миг двамата сякаш танцуваха валс. Тогава Гари, който бе с петдесет килограма по-лек от Куджо, падна на земята. Той смътно усети как зурлата на Куджо се заби под брадичката му, смътно усети колко ужасяващо горещ и сух е носът му. Опита се да се изправи на ръцете си и си помисли, че трябва да забие палците си в очите на Куджо, когато звярът го сграбчи за гърлото и го разпори. Гари изпищя, а звярът отново го захапа. Гари усети как топла кръв струи по лицето му и си помисли: „Мили боже, тя е моя!“ Ръцете му вяло удариха в гърдите кучето, но без никаква полза. Най-после те утихнаха.

До него достигна слабата, лепкава и упойваща миризма на див жасмин.

— Какво виждаш от прозореца?

Брет се обърна към майка си. Но не изцяло. Не желаеше да изпусне нещо от гледката, която се откриваше пред него. Автобусът пътуваше вече почти час. Бяха преминали по Моста за милион долара и бяха навлезли в Саут Портланд (в захлас и почуда Брет наблюдаваше двата товарни кораба в пристанището, с ръждясали витла и утайка полепнала по тях), бяха поели на юг по главната магистрала с таксовите бариери и сега наближаваха границата с Ню Хемпшиър.

— Всичко — отвърна Брет на майка си. — А ти, мамо, какво виждаш?

„Отражението ти върху стъклото… но много бледо“, помисли си Черити, „Ето какво виждам“.

Вместо това обаче, тя каза на глас:

— Ами, целия свят! Виждам как целият свят се открива пред нас.

— Мамо? Иска ми се да можехме да отидем чак до калифорния с този автобус. Да видя всичко, което го има в учебниците по география в училище.

Майка му се разсмя и разроши косата му.

— Ще се отегчиш да гледаш все пейзажи, Брет.

— Не, не. Няма да се отегча.

И сигурно няма, мислеше си Черити. Изведнъж тя се почувства и стара, и тъжна. Когато в събота се бе обадила на Холи, за да я попита дали биха могли да й дойдат на гости, Холи бе очарована и буйната радост на сестра й я бе накарала да се почувства млада. Странно, че радостта на собствения й син, почти физически осезаемата еуфория, я караше да се чувства стара. Все пак…

Какво точно щеше да стане с него? Тя си задаваше този въпрос, наблюдавайки призрачното отражение на лицето му върху стъклото, наложено върху гледката отвън, сякаш че бе някакъв фотографски трик. Той бе умен. По-умен от нея и много по-умен от Джо. Трябваше да учи в колеж, но Черити знаеше, че щом Брет завършеше гимназия, Джо щеше да го накара да се запише в курсовете за автомонтьори, за да може да му помага в работилницата. Преди десет години нямаше да позволят такова нещо. Училищните настоятели нямаше да разрешат умно момче като Брет да се запише в занаятчийски курс, но в днешното време на собствен избор и „прави каквото ти е угодно“ тя ужасно се боеше, че това може да се случи.