Стивън Кинг - Куджо

Постоя така за миг, ухили се и подаде слушалката на майка си.

„Кой ли пък е сега?“, помисли си Дона. Сигурно някой, който щеше да й говори с часове за глупости. На Тад обаче тя каза:

— Кой се обажда, миличък? Знаеш ли?

— Разбира се — отвърна Тад. — Татко е.

Пулсът й се учести. Тя взе слушалката от Тад и каза:

— Ало? Вик?

— Здравей, Дона.

Неговият глас беше, да, но толкова резервиран… толкова предпазлив. Сърцето й хлътна. Само това й липсваше, като капак на всичко!

— Добре ли си? — попита тя.

— Разбира се.

— Просто си мислех, че ще се обадиш по-късно… Ако изобщо се обадиш.

— Ами, отидохме право в „Имидж Ай“. Те са направили всички клипове с Професор „Шарп“ и знаеш ли какво? Не могат да намерят скапаните си ленти. Роджър си скубе косите.

— Да — рече Дона и кимна. — Никак не обича да изостава с програмата, си нали?

— Слабо казано! — Вик дълбоко въздъхна. — И си помислих, че докато те търсят…

Той не довърши, не изясни мисълта си. А чувството за безизходица у Дона, усещането й за „хлътване“ на сърцето — толкова неприятни и все пак толкова по детински пасивни, се превърнаха в напълно осезателно и силно чувство на страх. Вик никога не замълчаваше така, дори и да бе разсеян от нещо в този момент от другия край на линията. Тя си спомни как бе изглеждал той в четвъртък вечерта — така съсипан и толкова близо до ръба на пропастта.

— Вик, добре ли си?

Тя усети паниката в гласа си. Знаеше, че и той я усеща. Дори Тад вдигна поглед от рисувателното си блокче, което бе разположил на пода — очите му блестяха, а на челото му се появи малка бръчица.

— Да — отвърна Вик. — Тъкмо исках да ти кажа, че реших да ти се обадя сега, докато те се ровят тук и там. Сигурно по-късно няма да имам възможност. Как е Тад?

— Тад е добре.

Тя се усмихна на малкия и му намигна. Тад също й отвърна с усмивка, бръчицата на челото му изчезна и той пак се залови с оцветяването. „Сигурно е уморин“, помисли си Дона за Вик. „Няма да му казвам за колата. Само ще го натоваря с глупости“. И все пак тя точно това направи.

Усети в гласа си познатия хленч на самосъжаление и се опита да го отпъди. Защо, за бога, му говореше тези неща?! Гласът на Вик звучеше така, сякаш е напълно съсипан, а тя му бърбореше за някакъв си карбуратор и разсипано шише с кетчуп.

— Да, със сигурност е буталото — каза Вик. Изведнъж той се почувства по-добре. По-малко съсипан. Може би защото проблемът с карбуратора бе толкова незначителен на фона на това, което двамата трябваше да преодолеят. — Джо Кембър не може ли да те приеме днес?

— Опитах се да се свържа по телефона, но го нямаше.

— Вероятно си е бил вкъщи — каза Вик. — В гаража му няма телефон. Жена му и синът му приемат поръчките и му ги предават. Може да са заминали някъде.

— Е, значи и него го няма…

— Може — отвърна Вик, — но не ми се вярва, мила. Ако е възможно човешко същество да пусне корени, то Джо Кембър е това същество.

— Значи направо да отида, без да се обаждам, така ли? — попита Дона със съмнение в гласа. Тя мислеше за дългия безлюден път до 117-то авеню и после до Мейпъл Шугър Роуд… и всичко това преди да стигне до шосето, водещо към къщата на Кембър. Тя бе толкова далече, че шосето дори нямаше име. А ако буталото избереше точно този пуст участък от пътя, за да се задръсти завинаги, тогава щеше здраво да загази.

— Не, вероятно не трябва — рече Вик. — Той сигурно е там… би могла, но само ако много ти е нужно. В който случай него естествено няма да го има. Параграф — 22.

Гласът на Вик звучеше мрачно.

— Тогава какво да правя?

— Обади се във „Форд“ и им кажи, че искаш някой да те тегли.

— Но…

— Трябва да се обадиш. Ако се опиташ да караш цели тридесет километра до Саут Перис, буталото със сигурност ще заяде. А ако им обясниш положението предварително, те може би ще намерят кола да те тегли. Ако ли не, ще ти дадат кола под наем.

— Под наем ли?… Вик, не е ли много скъпо?

— Да, скъпо е.

Отново Дона си помисли, че не е хубаво да стоварва всичко върху него. Навярно Вик смяташе, че нея за нищо не я бива… освен може би да се чука с местния декоратор на мебели. За това доста я биваше. Парещи сълзи, отчасти от яд, отчасти от самосъжаление, отново изпълниха очите й.

— Аз ще се погрижа за това — рече Дона, като отчаяно се бореше да запази гласа си нормален и ведър. — Не се безпокой.

— Е, аз… о, по дяволите! Роджър дойде. Потънал е в прах до уши, но са намерили лентите. Дай ми Тад за малко, моля те!