Стивън Кинг - Куджо

Някак си изведнъж Дона се почувства зле. Съвсем зле. Не можеше да си го обясни. Огледа всичко в кухнята, сякаш очакваше да намери по този начин обяснението, обаче не го намери.

— Тръгваме ли мамо?

— Да — отвърна разсеяно тя.

До хладилника имаше окачен тефтер за оставяне на бележки. Върху него Дона написа: Тад и аз излизаме. Отиваме до Джо Кембър за „Пинто“-то. Ще се върнем скоро.

— Готов ли си Тад?

— Разбира се — отвърна Тад и се ухили. — На кого оставяш бележка, мамо?

— Ами, Джоуни може да се отбие, за да ми остави малко малини — отвърна уклончиво Дона. — Или пък Алисън Макензи. Щеше да ми показва някакви рецепти за баница.

— О!

Дона разроши косата му и те излязоха навън. Горещината ги блъсна в лицето като чук, увит в пух. „Тъпата кола сигурно изобщо няма да тръгне“, помисли си Дона.

Обаче тръгна.

Беше три часа и четиридесет и пет минути, следобед.

Те поеха на югоизток по шосе сто и седемнадесет към Мейпъл Шугър Роуд, което беше на осем-девет километра от града. Поведението на „Пинто“-то беше безупречно и ако не бяха тези няколко раздрусвания на връщане от пазар, Дона истински би се зачудила какво толкова се е паникьосала. Обаче задавянията на мотора бяха факт и по този начин тя седеше изправена и нащрек зад волана, караше с шестдесет километра в час и веднага щом видеше кола зад себе си, отбиваше плътно вдясно. А по шосето имаше доста коли. Беше започнал летния поток от туристи и отпускари. „Пинто“-то нямаше климатична инсталация и затова Дона караше с отворени прозорци.

Един „Континентал“ с инициалите на Ню Йорк върху табелката, влачещ огромно ремарке отзад, ги задмина на една отбивка. Шофьорът продължително изсвири с клаксона. Жена му беше дебела, носеше огледални слънчеви очила и погледна Дона с израз на кралско презрение.

— Я се шибай! — изкрещя Дона и размаха средния си пръст към дебеланата, която веднага се извърна встрани. Тад погледна към майка си леко притеснен, а Дона му се усмихна. — Няма страшно, мой човек. Всичко е наред. Просто двама глупаци — пришълци.

— О?! — рече Тад предпазливо.

„Чуйте ме само“ , помисли си Дона. „Аз съм великата американка. Вик би се гордял с мене“.

Тя се усмихна на себе си, защото всеки в Мейн разбираше, че ако си дошъл от другаде, ще си останеш пришълец чак до гроба. И върху надгробната ти плоча ще напишат:

Повечето от туристите пътуваха към шосе триста и две, където завиваха, или на изток към Нейпълс, или на запад към Бриджтън, Фрайбург или Норт Конуей, Ню Хемпшиър с неговите стръмни пързалки, евтини увеселителни паркове и достъпни ресторанти. Дона и Тад не отиваха към шосе триста и две.

Въпреки че къщата им гледаше към центъра на Касъл Рок и към красивата като картина общинска мера, гората започваше да се вижда от двете страни на пътя още на десетина километра, преди да стигнат дома си. Дърветата отстъпваха малко от време на време, само за да изникне по някоя къща или каравана. И колкото по-нататък отиваше, толкова повече къщите ставаха от типа, който баща й наричаше „Ирландска барака“. Слънцето все още ярко светеше и до мръкване оставаха поне още четири часа, но пустотата отново я притесни. Тук на главното шосе 117 не беше чак толкова лошо, но щом свърнеха встрани от него…

Разклонението, където трябваше да завият, бе отбелязано с табела, на която с избелели, почти нечетливи букви беше написано: МЕЙПЪЛ ШУГЪР РОУД . Табелката беше порядъчно надупчена от малчуганите, които гърмяха с бомбички и сачми. Пътят беше двупосочен, покрит с черна настилка, неравен и напукан. Той се виеше покрай две-три хубави къщи, две-три не толкова хубави и една стара, разнебитена каравана, възкачена върху ронеща се бетонна основа. Дворът пред караваната беше здраво буренясал. Сред храсталаците Дона видя няколко евтини, пластмасови играчки. В началото на пътеката, водеща към караваната имаше закачена накриво табела, която гласеше: „Даваме котенца безплатно“. На пътеката стоеше момченце на около две години с изпъкнало коремче и биберон-залъгалка, провесил се до под малкото му пишле. Устата му беше отворена и с едната си ръка бъркаше в носа си, а с другата човъркаше пъпа си. Гледайки го, Дона почувства внезапен студ и кожата й настръхна.

„Престани! За бога, какво ти става?!“

Гората отново се разстла от двете страни на пътя. Един стар „Форд-Феъллейн“ — 68-ма с проядена от ръжда боя на покрива и отпред при фаровете, мина покрай тях в отсрещното платно. Някакво младо момче развяваше буйна грива, безгрижно облегнато на волана. Беше голо до кръста. Фордът караше може би с над сто и двадесет километра в час. Дона потръпна конвулсивно. Това бе единствената друга кола, която видяха по пътя.