Стивън Кинг - Куджо

Тогава Тад видя Куджо, разбра, че козината му е сплъстена от кръв и изпищя… силен, пронизителен вик, който накара животното да отмести поглед. Точно това извади Дона от вцепенението й.

Тя се извърна кръгом, политайки, сякаш беше пияна, и удари крака си в калника на колата. Усети пронизваща болка чак в хълбока си. Дона хукна обратно към вратата. Ръмженето на Куджо се извиси и се превърна в свиреп, яростен рев. Той се спусна към нея. Краката й се хлъзнаха върху чакъла. Тя едва успя да запази равновесие, кота удари лакътя си в капака на колата и тихо извика от болка.

Вратата на колата беше затворена. Дона сама я беше затворила, по навик, след като бе слязла. Хромираното копче под дръжката изведнъж й се стори ослепително ярко, пращащо слънчеви зайчета в очите й. „Никога няма да успея да отворя вратата, да вляза вътре и пак да я затворя“, помисли си тя и предчувствието, че навярно ще умре, стисна гърлото й. „Няма време! Няма начин!“

Дона с трясък отвори вратата. Чуваше собственото си хриптящо и накъсано дишане. Тад отново изкрещя — силен, пронизителен писък.

Тя седна, почти падна върху седалката зад волана. С периферното си зрение видя как Куджо се кани да скочи отгоре й, снишавайки задницата си, за да се хвърли напред и с всичките си сто килограма да се стовари направо в скута й.

Дона затръшна вратата на „Пинто“-то с две ръце, пресягайки се през кормилото и натискайки клаксона с рамото си. Беше тъкмо навреме. Миг само, след като вратата бе затръшната, се чу тежко и кухо тупване, сякаш някой бе ударил колата отстрани с тежка цепеница. Дивият рев на кучето изведнъж секна и настъпи тишина.

„Падна в несвяст“, мислеше си истерично Дона. „Слава на бога! Слава на бога за това…“

Секунда по-късно покритата с пяна, озъбена муцуна на Куджо се появи на прозореца само на няколко сантиметра от нея, като чудовище от някой филм на ужаса, което бе решило да достави на публиката последното и най-силно преживяване като се материализира и слезе от екрана. Дона виждаше огромните му, масивни зъби. И отново в нея се надигна ужасното, умопомрачаващо чувство. Гледаше не просто жената, хваната на тясно със сина си в тази кола, а Дона Трентън , която звярът специално чакаше да се появи.

Куджо започна отново да лае. Въпреки стъклото на прозореца, лаят му се чуваше невероятно силно. Изведнъж й хрумна, че ако не бе затворила по навик прозореца, когато спря (нещо, което баща й непрекъснато повтаряше: спираш колата, вдигаш прозорците, дърпаш ръчната спирачка, взимаш ключовете и заключваш), сега Дона щеше да бъде без гръклян. Кръвта й щеше да бъде разплискана върху кормилото, арматурното табло и предното стъкло. Едно-единствено действие, толкова механично, че тя дори не си спомняше, кога го е направила.

Дона изпищя.

Ужасяващата кучешка зурла изчезна от прозореца.

Тя си спомни за Тад и го погледна. Когато го видя, един нов страх я обзе, дълбаещ в нея като горещ свредел. Той не бе припаднал, но и не беше напълно в съзнание. Беше се отпуснал назад върху облегалката, а очите му гледаха кухо и безжизнено. Лицето му бе бяло, устните — посинели в краищата.

— Тад! — извика Дона и щракна с пръсти пред лицето му. Той леко мигна при звука. — Тад!

— Мамо? — рече замаяно той. — Как е излязло чудовището от килера ми? Това сън ли е? Аз сънувам ли?

— Всичко ще се оправи — отвърна Дона, изтръпнала от това, което току-що й бе казал за килера без всякаква връзка. — Ще се…

Дона видя опашката и гърба на кучето през предното стъкло. То отиваше откъм страната на Тад…

А прозорецът на Тад не бе затворен.

Дона се хвърли през Тад, мускулите й така се свиха, че за малко не счупи пръстите си в дръжката на прозореца. Започна да го вдига толкова бързо, колкото можеше, задъхана, чувстваща как Тад скимти зад нея.

Три четвърти от прозореца вече беше затворен, когато Куджо се хвърли към него. Зурлата му се вмъкна в процепа и бе притисната нагоре от непрекъснатото издигащо се стъкло. Свирепият му лай изпълни малкото пространство на колата. Тад изписка отново, покри главата си с ръце, а с дланите затисна очите си. Опита се да се сгуши в скута на Дона, като в слепия си импулс да се дръпне по-далеч, попречи на Дона да затвори докрай прозореца.

— Мамо, мамо, мамо! Накарай го да спре! Накарай го да си отиде!

Нещо топло се стичаше по опакото на ръцете й. Беше слуз примесена с кръв от устата на кучето. Използвайки всичката си сила, Дона успя да направи още четвърт оборот с дръжката на прозореца… и тогава Куджо се дръпна назад. В тази частица от секундата тя видя чертите му — разкривена, грозна, безумна карикатура на някога дружелюбния Сан Бернар. Тогава кучето стъпи на четирите си лапи и Дона видя само задницата му.