Стивън Кинг - Куджо

Сега дръжката на прозореца се въртеше лесно. Тя го затвори догоре и изтри ръце в дънките си, като стенеше и хлипаше от погнуса.

(О, Исусе! О, дева Марийо, майко божия!)

Тад отново изпадна в замаяното състояние на полусъзнание. Този път, когато Дона щракна с пръсти пред лицето му, нямаше никаква реакция.

„Той ще получи комплекс от това! О, боже, да! О, миличък Тад, да бях те оставила с Деби!“

Тя го хвана за раменете и леко го раздруса.

— Сънувам ли? — попита той отново.

— Не — отвърна Дона. Тад простена — тих, болезнен звук, който прониза сърцето й. — Не, но всичко е наред. Тад? Всичко е наред. Кучето не може да влезе. Прозорците са затворени. Не може да влезе. Нищо не може да ни направи.

Това стигна до съзнанието му и очите на Тад се проясниха.

— Тогава да си тръгваме, мамо. Не искам да оставаме повече тук.

— Да. Да, ще си…

Като огромен, жълтеникав снаряд Куджо скочи върху капака на колата и посегна към предното стъкло, лаейки пронизително. Тад нададе нов писък, очите му почти изхвръкнаха от орбитите си, а ръчичките му се забиха в бузите му, където оставиха червени следи.

— Не може нищо да ни направи! — крещеше Дона. — Чуваш ли, Тад? Не може да влезе.

Куджо удари предното стъкло. Чу се тъп, кух звук. Отскочи назад и задраска да се качи върху капака на колата, оставяйки нови драскотини.

— Искам вкъщи! — пищеше Тад.

— Прегърни ме здраво, Тад, и не се бой.

Каква безумна мисъл… но какво ли друго можеше да каже?

Тад зарови лице в гърдите й, тъкмо когато Куджо отново удари предното стъкло. Прозорецът се обля в пяна, докато кучето се опитваше да пробие стъклото с челюстите си. Тези мътни слузести очи гледаха втренчено Дона. Ще ви разкъсам на парчета, казваха те. И тебе, и момчето. Само да се вмъкна в тази тенекиена кутия. Ще ви изям живи. Ще ви гълтам парче по парче, докато вие все още пискате.

„Побесняло е“, мислеше си Дона. „Това куче е бясно“.

С непрекъснато нарастващ страх, тя хвърли поглед към паркираната на двора камионетка на Джо Кембър. Дали кучето не го бе ухапало?

Тя напипа бутона на клаксона и го натисна. Клаксонът изсвири, а кучето се търкулна назад и почти загуби равновесие.

— Не ти се нрави много, а?! — изкрещя победоносно Дона. — Болят те ушите, нали?

И отново натисна клаксона.

Куджо скочи от капака.

— Мамо, моля теее! Нека да си тръгваме!

Дона завъртя стартера. Моторът изпухтя веднъж, два пъти, три пъти… ала „Пинто“-то не тръгваше. Най-после тя угаси мотора.

— Миличък, не можем още да си тръгнем. Колата…

— Можем! Можем! Сега! Искам сега!

Главата й започна да пулсира. Силна, цепеща болка в синхрон с ритъма на сърцето й.

— Тад, чуй ме. Колата не иска да тръгне. Онази клапа пак е заяла. Трябва да почакаме да изстине моторът. Тогава ще тръгне и ние ще си заминем оттук.

„Трябва само да се измъкнем от пътеката и да се спуснем надолу по хълма. Тогава няма да има значение, дори да угасне, защото ще можем да спрем. Ако не се уплаша и не натисна спирачката, ще можем да изминем повечето път до Мейпъл Шугър Роуд, дори моторът да не работи… или…“

Тя се сети за къщата в подножието на хълма, онази с дивия жасмин, обвил цялата източна стена. Там имаше хора. Дона беше видяла колата.

ХОРА!

Тя отново натисна клаксона. Три къси изсвирвания, три дълги. Три къси, три дълги. И така няколко пъти — единствените сигнали по морзовата азбука, които помнеше от годините в девическото скаутско училище. Щяха да чуят. Дори да не разбираха значението на сигнала SOS, щяха да дойдат, за да видят кой вдига тази врява у Джо Кембър… и защо.

Къде беше кучето? Дона не го виждаше вече. Но нямаше значение. То не можеше да влезе в колата, а помощ скоро щеше да пристигне.

— Всичко ще бъде наред — каза тя на Тад. — Само почакай и ще видиш.

Канцелариите на „Имидж-Ай Студиоус“ се помещаваха в една мръсна, тухлена сграда в Кеймбридж. Бизнес-офисите бяха на четвъртия етаж, един апартамент с две студия се намираше на петия етаж, а прожекционната зала, която имаше много лоша вентилация и бе толкова голяма, че побираше само шестнадесет реда по четири стола всеки, беше на шестия, последен етаж.

В тази ранна понеделнишка вечер Вик Трентън и Роджър Брейкстоун седяха на третия ред в прожекционната зала, свалили саката си и разхлабили вратовръзките си. Бяха гледали рекламните клипове с Професор „Шарп“ по пет пъти всеки един. А те бяха точно двадесет. От двадесетте, три бяха с позорните „Червени Малини-Пралини“.