Стивън Кинг - Куджо

— Роджър!

— Живеем в страна, където, щом някоя контролираща група от клиенти измери чашите на „МакДоналдс“ и открие, че са с един милиграм по-малки, тази новина се появява веднага на всички първи страници в печата. Някое си мърляво списанийце в Калифорния помества бележката, че при заден сблъсък резервоарът на „Пинто“ има склонност да се възпламени и компанията „Форд“ потъва на секундата.

— Не захващай това — рече Вик и се усмихна. — Жена ми кара „Пинто“. Имам си достатъчно проблеми.

— Просто се опитвам да ти обясня, че да накараш Професора на „Шарп“ да се появи в още един клип, е толкова нагло, колкото да накараш Ричард Никсън да изкара още един президентски мандат. Той е КОМПРОМЕТИРАН, Вик! Напълно е сдал багажа.

Роджър замълча и погледна Към Вик, който отвърна на погледа му, оставайки сериозен.

— Какво още искаш да каже Професорът? — попита Роджър.

— Че съжалява.

За миг Роджър премига, слисан. После отметна глава и се закиска.

— Че съжалява?! Съжалява?! О, господи, какъв разкош! Това ли беше идеята ти?

— Чакай малко, Родж. Не ми даваш никаква възможност да обясня. Друг път не си бил такъв.

— Така е — отвърна Роджър. — Навярно си прав. Кажи какво имаш предвид. Обаче не мога да повярвам, че говориш…

— Сериозно ли? Говоря съвсем сериозно. Ти си завършил курсовете. Каква е тайната на успешната реклама? Защо изобщо се правят реклами?

— Тайната на всички успешни реклами е, че хората искат да вярват. Хората продават себе си.

— Именно. Когато механикът от ремонтната работилница на кафеварките „Мейтег“ казват, че е най-смотаният човек в този град, хората искат да вярват, че някъде наистина има такъв човек, няма никаква работа и само слуша радио и от време на време проверява по някоя и друга кафеварка. Хората искат да вярват, че техните „Мейтег“ никога няма да имат нужда от поправка. Когато Джо ДиМаджио идва и ти казва: „Мистър Кафе пести кафе, пести и пари“, хората искат да вярват и това. Ако…

— Но нали точно за това си навряхме задниците в тази каша?! Хората искат да вярват на Професора по тестени изделия „Шарп“, а той ги подведе. Точно както искаха да вярват и на Никсън, а той…

— Никсън, Никсън, Никсън! — извика ядосано Вик, изненадан от силата на собствения си гняв. — Ти започваш да не виждаш, защото си заслепен точно от това сравнение. Чувал съм те да го повтаряш поне двеста пъти откакто Пралините се провалиха, но така не става !

Роджър го изгледа смаян.

— Никсън беше мошеник. Той знаеше, че е мошеник, а каза, че не е. Професорът на „Шарп“ каза, че няма нищо нередно в Червените Малини-Пралини, а имаше. Но той не знаеше това. — Вик се наведе и с пръста си започна да потупва Роджър по ръката, за да е по-убедителен. — Той не е измамил вярата на хората, Родж. И трябва да им го каже. Трябва да се изправи пред целия народ на Америка и да им каже, че не е измамил вярата им. Случилото се е грешка от страна на компанията, произвеждаща оцветителя. Грешката НЕ Е на „Шарп“. Той трябва да го каже. А най-важното от всичко е, да каже, че съжалява, загдето изобщо е допусната и че макар и никой да не е пострадал, той съжалява и се извинява на хората заради тяхната уплаха.

Роджър кимна, а после сви рамене.

— Да, виждам интригата. Но нито старецът, нито синчето ще я харесат, Вик. Те просто искат да погребат този ск…

— Да, да, да! — извика Вик силно, че Роджър подскочи, стреснат. После енергично се изправи и започна трескаво да обхожда късия коридор между столовете в прожекционната зала. — Разбира се, че искат. И са прави. Той е мъртъв и трябва да бъде погребан. Професорът на „Шарп“ трябва да бъде погребан. Пралините са вече погребани. Но онова, което трябва да ги накараме да разберат е, че погребението няма да бъде тайно и на лунна светлина. Точно в това е цялата работа! Всички несъзнателно искат набързо да се отърват от неудобния вече мафиот… или както например се погребва някой роднина, починал от холера.

Вик се наведе толкова близо до Роджър, че носовете им почти се допряха.

— Нашата задача е — продължи той, — да ги накараме да разбират, че Професорът по тестени изделия няма да има покой, освен ако не бъде погребан явно, при ярка дневна светлина. И бих искал цялата страна да присъства на неговото погребение.

— Ти си се побър… — започна Роджър, ала изведнъж млъкна.

Най-после Вик видя как изражението на напрегнатост и страх изчезна от погледа му. Лицето му внезапно се изостри и уплахата бе заменена от известна налудничавост. Роджър се захили. Вик изпита такова облекчение при тази усмивка, че за първи път, откакто бе получил бележката на Стийв Кемп, забрави за Дона и онова, което се бе случило с нея. Работата напълно го завладя и едва по-късно той се запита, леко изненадан, кога за последен път бе усетил това чисто, опияняващо и прелестно чувство да бъдеш изцяло отдаден на нещо, в което си наистина добър.