Стивън Кинг - Куджо

Тад се дърпаше от нея, стиснал силно очи и пъхнал палец в устата си. С другата си ръка притискаше задния джоб на дънките си, където бяха Думите за Чудовището. Дишането му бе слабо и учестено.

— Тад — каза Дона. — Мили, не се тревожи!

— Мамо, добре ли си?

Гласът на Тад бе нещо като хрипкав шепот.

— Да, а и ти също си добре. Поне сме в безопасност. Тази бричка ще тръгне. Само почакай и ще видиш.

— Мислих си, че много ми се сърдиш.

Тя го взе в прегръдките си и го притисна. Долови мирис на пот в косата му и слаб аромат на детски, нелютив шампоан „Джонсън“. Дона се сети за това шише, застанало на сигурно и разумно място върху старата лавица на шкафчето в банята на втория етаж. Как й се искаше да може поне да го докосне! Вместо него, усещаше само този слаб, избледнял аромат.

— Не, мили, не на тебе се сърдех — отвърна Дона. — Никога на тебе.

Тад също се притисна към нея.

— Тук нищо не може да ни помогне, нали?

— Не.

— Той не може… да пробие дупка със зъбите си и да влезе, нали?

— Не.

— Мразя го — рече Тад, замислено. — Искам той да умре.

— Да. Аз също.

Дона погледна навън и видя, че слънцето се готвеше да залезе. Тази мисъл я накара да потръпне от суеверен страх. Тя си спомни за игрите на сляпа баба от детството си, които винаги приключваха, щом сенките наоколо се слееха в едно и образуваха мастилено море. Спомни си онзи тайнствен зов, носещ се из градските улици на нейното детство — вълшебен и далечен: детски глас, обявяващ високо, че вечерята е готова и че вратите се затварят:

— Всички вътре! Всииички вътре!

Кучето я дебнеше. Беше налудничаво, но тя бе убедена. Неговите кухи, нетрепващи очи бяха втренчени в нейните.

„Не, въобразяваш си. Това е само едно куче. И то болно. Без друго положението е достатъчно тежко. Не е нужно да ти се привиждат разни неща в кучето, които не съществуват“.

Дона сама си казваше всичко това. Няколко минути по-късно тя си каза, че очите на Куджо са като очите в някои портрети, които, където и да са закачени в стаята, непрекъснато те следят.

Но кучето я гледаше. И… това й се струваше някак странно познато.

„Не“, каза си Дона и се помъчи да отпъди тази мисъл, ала бе твърде късно.

„Виждала си го и преди, нали?“ На сутринта, след като Тад бе сънувал първите си кошмари, сутринта, в която одеялата и чаршафите бяха отново на стола, а плюшеното му мече най-отгоре. Тогава ти видя за част от секундата една сгърбена фигура с червени очи, нещо в килера на Тад, готово да скочи. Това беше той — Куджо. Тад беше прав през цялото време, само че чудовището не беше в килера му… то е било тук. То просто…

(престани)

е чакало да…

(ДОНА, ПРЕСТАНИ ВЕДНАГА)

Тя се втренчи в кучето и си представи, че може да прочете мислите му. Обикновени, прости мисли. Една и съща проста схема, която се повтаря безспир, въпреки изгарящия вулкан на болестта и лудостта му.

Убий ЖЕНАТА . Убий МОМЧЕТО . Убий ЖЕНАТА . Убий…

„Престани“, рязко и със заповеднически тон си каза тя. „То не може да мисли. И не е никакъв проклет таласъм, излязъл от килера на Тад. Това е едно болно куче и нищо повече.

След малко ще започнеш да си въобразяваш, че кучето е божие наказание, изпратено ти, загдето си извършила…“

Куджо внезапно се изправи, сякаш че тя го бе повикала, и отново изчезна в гаража.

(като че ли аз го извиках)

Дона избухна в истеричен, нервен смях.

Тад вдигна поглед към нея.

— Мамо!

— Няма нищо, миличък.

Тя погледна черната паст на гаража, след това задната врата на къщата. „Заключена? Отключена? Заключена? Отключена?“ Изведнъж се сети за монета, която, подхвърлена високо нагоре, се преобръща и преобръща във въздуха… Помисли си за револвер, на който завърташ барабана, с пет празни гнезда и само едно пълно. „Отключена? Заключена?“

Слънцето се скри и от деня остана само бялата ивица, изписана на западния хоризонт. Не беше по-широка от бялата осова линия, която разделя на две шосето. Я и тя скоро щеше да изчезне. Във високата трева отдясно на пътеката запяха щурци, които изпълниха въздуха с глупаво, весело църкане.

Куджо все още беше в гаража. „Спи ли?“ , питаше се Дона. „Или яде?“

Това я подсети за храната, която беше увила. Пропълзя между двете седалки и взе кутията със сандвичи и кафявата си чанта. Термосът се бе търкулнал далече назад вероятно, когато колата бе започнала силно да се тресе, изкачвайки хълма. Тя се протегна така, че блузата й излезе от панталона. Чак тогава успя с два пръста да придърпа термоса. Тад, който бе изпаднал в полудрямка, се размърда и се събуди. В гласа му незабелязано се почувства силен страх, което накара Дона да мрази кучето още повече.