Стивън Кинг - Куджо

Кембърови също бяха там, но всъщност, изобщо не бяха те. Джо Кембър изглеждаше като Вик, облечен в чист работен комбинезон, а мисис Кембър носеше нейната зелена рокля от копринено моаре. Момчето им изглеждаше така, както би изглеждал Тад в пети клас…

— Мамо!

Картината се огъва, започна да се пропуква. Дона се опита да я задържи, защото беше спокойна и чудесна картина: прототип на семеен живот, какъвто тя никога не беше имала, нито пък щяха да имат заедно с Вик с тяхното единствено, планирано дете и внимателно програмиран живот. Изведнъж я обхвана тъга — защо никога не беше мислила така преди?

— Мамо!

Картината отново трепна и започна да тъмнее. Някакъв глас отвън пробождаше видението й, както игла можеше да пробие черупката на яйце. Нямаше значение. Кембърови бяха на семейно тържество и по-късно, към десет часа, щяха да си дойдат с колата — щастливи и преяли с печеното. Всичко щеше да е наред. Джо Кембър, с лицето на Вик, щеше да се погрижи за всичко. И всичко пак щеше да е наред. Имаше неща, които бог не би позволил. Би било…

— Мамо!

Дона се изтръгна от дрямката и се изправи. Беше изненадана, че се намира седнала зад волана на „Пинто“-то, вместо в леглото си вкъщи… но това бе само за миг. Прекрасната, вълшебна представа за роднините, събрани на гощавка около дългата трапеза вече започваше да се разсейва и след петнадесет минути тя нямаше да помни, че е сънувала.

— Хъ? Какво?

Изведнъж, като гръм от ясно небе, телефонът в къщата на Кембърови иззвъня. Кучето се изправи на крака — пробягаха сенки, които потъмняха в черните очертания на огромната му и грозна фигура.

— Мамо, ходи ми се по нужда.

При звъна на телефона Куджо нададе грозен рев. Не беше лай, а рев. Внезапно той се спусна към къщата. Удари достатъчно силно задната врата, рамката се разтърси.

„НЕ“ , ужасена помисли Дона. „О, не! Престани, моля те, престани…“

— Мамо, ходи ми се…

Кучето се зъбеше и хапеше дървото на вратата. Тя чуваше вледеняващите звуци издавани от зъбите му, които чупеха дъските.

— … пишка ми се.

Телефонът иззвъня шест пъти… осем пъти… десет. После престана.

Дона осъзна, че задържа дъха си, най-сетне изпусна гореща въздишка.

Куджо стоеше при вратата: задните му крака опрени на земята, а предните — върху последното стъпало. Продължаваше глухо да ръмжи — звукът сякаш идваше направо от гърдите му — омразен кошмарен звук. Дона виждаше засъхналата пяна по муцуната и предната част на торса му. После Куджо тръгна обратно към сенките и изчезна в тъмнината. Беше невъзможно да се разбере къде точно бе отишъл. Може би в гаража или някъде отвън до стената.

Тад отчаяно я дърпаше за ръкава.

— Мамо, много ми се пишка!

Дона безпомощно го изгледа.

Брет Кембър бавно затвори телефона.

— Никой не отговоря. Сигурно го няма.

Черити кимна, ала не беше кой знае колко изненадана. Тя се зарадва, когато Джим им предложи да се обадят от кабинета му, който беше на долния етаж, далече от „семейната обител“. Семейната обител беше звукоизолирана. Имаше лавици, целите отрупани с детски игри, широкоекранен телевизор „Панасоник“ с видео и апарат за видеоигри „Атари“, свързан към видеото. А в един от ъглите й се намираше чудесен Джубокс „Уурлицър“, който наистина работеше.

— Навярно е у Гари — добави Брет печално.

— Да, предполагам, че е с Гари — съгласи се майка му, което не бе съвсем същото, като да кажеше, че баща му и Гари бяха заедно в къщата на Гари. Тя бе видяла блуждаещия, разсеян поглед на Джо, когато най-после се бе споразумяла с него — споразумение, което бе довело нея и сина й дотук. Черити се надяваше, че Брет няма да се обажда на телефонни услуги, за да пита за номера на Гари Първиър, защото тя подозираше, че и там няма никой да се обади. Черити бе почти сигурна, че тази нощ двамата вълци-единаци щяха да се разхождат някъде на воля и щяха да вият срещу луната…

— Мислиш ли, че Куджи е добре, мамо?

— Е, не мисля, че баща ти би тръгнал някъде, ако Куджо не беше добре — отвърна майка му и това бе самата истина. Тя наистина мислеше така. — Защо да не оставим всичко за тази вечер и да му се обадиш утре сутринта? И без друго вече трябва да си лягаш, минава десет. Днес беше доста дълъг ден.

— Не съм уморен.

— Хм, не е много хубаво да се натоварваш с толкова впечатления. Извадила съм ти четката за зъби, а леля ти Холи ти е сложила кърпа и една хавлия. Нали знаеш коя спалня…

— Да, разбира се. И ти ли ще си лягаш, мамо?